ВТОРА ГЛАВА
— Вън! — командата отекна като гръмотевица и накара и тримата да подскочат. Грамаден мъж се надвеси над вратата, за да подкрепи впечатлението от внушителния по размери пищов. Скосените зелени очички на разбойника обходиха пътниците и накрая се спряха на Зиновия, после устата му се разтегна и зъбите се оголиха в усмивка, полускрита под увисналите дълги мустаци.
— Я каква хубава гугутка сме пипнали.
Зиновия леко вирна брадичка, повече за да прикрие треперенето й, отколкото за да се опита да покаже смелост, защото беше абсолютно ужасена от това, което присъствието на този обесник означаваше за всички тях. Мъжът изглеждаше толкова свиреп и див, че трудно можеше да се определи къде се е пръкнал на бял свят и коя страна смяташе за своя родина. Темето му бе голо, с изключение на кичур жълтеникава коса, завързана близо до скалпа с тънка кожена каишка й оставена да виси свободно над едното му ухо. Избелял небесносин униформен кафтан, с който някога се бе кичил неизвестен полски офицер с голяма обиколка на талията, сега се развяваше разкопчан, за да отвори място за масивното туловище. Вероятно със същата цел бяха откъснати и ръкавите, позволявайки на голите мускулестите ръце да се движат свободно. Около кръста му бе увит мърляв жълт шарф, а шалварите на широки райета бяха натъпкани в набръчканите кончове на щедро украсени със сребърни пулове ботуши.
Зиновия попита с по-голямо присъствие на духа, отколкото бе очаквала от себе си:
— Какво искате от нас?
— Съкровища — отвърна бандитът и се захили. Като небрежно повдигна необятните си рамене, той поясни: — Все едно какви.
Иван протегна врат над твърдата си малка якичка и предпазливо огледа оръжието, което ги заплашваше. Неспокойно прехвърли наум шансовете си да оцелее и незабавно стигна до заключението, че ако уведоми този нагъл грубиян за собствената си значимост, простакът няма да се осмели да вдигне ръка срещу него. Затова побърза да осветли едрия разбойник, като предвидливо избегна всяко споменаване на църквата, тъй като реши, че в този случай се изискваше да наблегне на добрите си връзки с наистина влиятелни хора.
Иван се прокашля и се направи, че не е губил и за миг достойнството си, пропукало се след принудителното им спиране.
— Предупреждавам ви, господине! Постарайте се, за ваше добро, да не предизвиквате гнева на царя като посягате на хора, към които той е благосклонен — той се почука с възлестите си пръсти по тесните гърди и се представи. — Аз съм Иван Воронски и съм натоварен от братовчедката на негово величество със задачата да пазя болярката Зенкова при пътуването й до Москва… — той махна с ръка към Зиновия, но усмивката на надвесилия се исполин не се стопи. Опасенията на Иван се усилиха, щом усети, че не е успял да стресне разбойника. Паниката му нарасна дотолкова, че той се задъхваше, когато отчаяно изграчи следващите си думи. — По заповед на царя.
Мускулестият исполин, запречил се на вратата, започна да се киска, все по-развеселен, докато накрая широките му рамене взеха да се тресат, абсолютно противно на очакванията на Иван. Когато бандитът се съвзе достатъчно, за да може да продума, той се пресегна и ръгна с дългия си космат пръст тъмното расо на дяка, като го накара да се смръщи от болка.
— К’во значи да я пазиш? Много си недорасъл да се биеш с Петров. Помайтапи се, нали? Кат позаякнеш малко, може и да ми излезеш насреща.
Изпитото лице на Иван се сгърчи, издавайки чувствата му. Смесица от страх, ярост и унижение бушуваше в него и почти го вцепени и лиши от дар слово, но когато пищовът се заклати заканително, той незабавно се подчини. Огромните плещи и мускулестите ръце на Петров още се тресяха от смях, когато се отмести, за да направи място на кльощавия дяк да се измъкне навън.
Покорно забързан, Иван се изтърси на земята и замръзна от страхопочитание, тъй като чак сега можа да обхване с поглед цялото множество разбойници, които ги бяха наобиколили. Накъдето и да се обърнеше, пред него се изпречваше плътна стена от мъже, яхнали коне, до един с недвусмислено заплашителен вид. Всеки беше накичен с най-разнообразни оръжия, напъхани в ножници, висящи по ремъци около гърдите или стиснати в ръка. В задната част на каретата лакеят притискаше към ухото си една окървавена кърпичка и не сваляше стреснат поглед от нападателите. В праха до задното колело на каретата още димеше падналият мускет. Върху мършавия гръб на дръглив сив кон на петна някакъв въоръжен бандит с копнеж мереше с поглед неговата хубава червена ливрея, като същевременно наблюдаваше да не би слугата да предприеме още нещо. По същия начин беше пазен и капитан Некрасов и хората му, към които бяха насочени повече от двадесет заредени мускети. На пленниците беше напълно ясно, че всеки опит да се противопоставят на бандата беше равносилен на самоубийство.