— Казвам ви, приятели, че тази страна е в безизходица. Загубихме излаза си на Балтийско море с договора ни с Швеция, а сега те дори са на път да изместят от търговията нашия Новгород и други важни градове. Неизвестно защо им позволиха да ловят риба в Бяло море, а се кълна, че скоро безбожниците лютерани ще станат повече от нас в собствената ни страна. Ако не им се противопоставим в най-скоро време, в жилите на внуците ни ще тече шведска кръв! Помнете ми думите!
Сред гостите се разнесе неодобрително мърморене, но никой не се осмели да оспори на висок глас решенията на човека, който бе позволил на Швеция да се вмъкне така коварно в тяхната страна. Княз Бестужев Рюмин не се поколеба да поеме неговата защита:
— С помощта на Швеция цар Михаил най-сетне успя да постигне мир с Полша след толкова години на война. Какво ще предложите да направим сега? — подозрително попита той. — Да грабнем оръжията срещу Швеция?
Иван предпазливо подготви отговора си, тъй като забеляза колко лоялен към царя е старият княз.
— Преди всичко трябва да се постараем никога да не настройваме хората срещу царя, защото верността към него е основата на нашия живот. — Той помълча няколко секунди, скръстил замислено ръце. — Може би ако потърсим съветите на някой друг мъдър стратег, който има опит в подобна дейност, ще получим безценни съвети за външната ни политика и за тактиката, която да използваме срещу Швеция.
— Имате предвид някой друг, освен патриарх Филарет? — студено запита княз Бестужев Рюмин.
Иван беше самата невинност.
— Две глави не мислят ли по-добре от една?
Възрастният княз изсумтя високо, без да прикрива недоволството си. Миг по-късно той помоли княгиня Ана за извинение, задето му се налага да си тръгне със семейството си, тъй като трябвало да се яви рано сутринта на съвет при царя и се нуждаел от почивка.
Вървейки след родителите си към изхода, княгиня Зелда хвърли последен поглед наоколо, търсейки Зиновия и внезапно се усмихна от приятната изненада, когато я зърна да се измъква от тълпата.
— Надявах се, че ще имаме време да си поговорим — прошепна Зелда в ухото на приятелката си, докато се прегръщаха. — Съпругът ми разказа някои неща, които съм сигурна, че ще те заинтересуват, но нали виждаш, че трябва да си тръгваме. Татко е почти извън себе си. Който и да е този Иван Воронски, той не успя да стане любимец на татко!
— Ще ти се обадя при първа възможност — обеща Зиновия с приглушен глас. — Тогава ще можем да си поговорим. Сега не е безопасно.
— Пази се — помоли я Зелда, докато докосваше с устни бузата на приятелката си.
От прага Зиновия проследи с поглед как княз Бестужев-Рюмин съпроводи семейството си до каляската и потеглят, сетне се прибра и Борис затвори вратата зад нея. Позабави се на входа на голямата зала, заслушана в непрестанното жужене на гласа на Иван, но възгледите му я дразнеха все повече. Бавно се насочи към трапезарията, където скоро привлече вниманието на група боляри, които се струпаха плътно около нея. Те бяха седем на брой и силно си приличаха по ръст, телосложение и лице, като трима бяха светло-кестеняви, а четиримата по-млади — чернокоси. Дори широките усмивки, които цъфнаха на лицата им, издаваха тяхното родство.
— Прекрасна! — ахна един от тях. Той се усмихна на Зиновия, сетне се направи, че припада в ръцете на приятелите си, изпускайки шумна въздишка.
— Пленителна! Ослепителна и замайваща! — призна друг гръмогласно, изпивайки я с поглед.
— Позволете ми да ви се представя, болярке — помоли най-високият. — Аз съм княз Фьодор Владимирович, най-големият син на княз Владимир Дмитриевич, а тези — той направи широк жест, за да обхване околните — са моите братя, Иван, Пьотр, Степан, Василий, Никита и най-малкият, Сергей.
Всеки от представените правеше крачка напред и с широка усмивка тракваше с токове и се покланяше. Накрая Фьодор застана пред всички, явно като говорител на братята си, а те се струпаха около него и смълчани зачакаха отговора на неговия въпрос:
— А вашето име, болярке?
С мила усмивка Зиновия направи дълбок реверанс и се опита да смекчи дрезгавината в гласа си.
— Аз съм болярката Зиновия Александровна Зенкова, наскоро пристигнала от Нижни Новгород.
— Имате ли сестри? — побърза да попита Сергей, сетне се оплака. — Ние сме толкова много, а вие само една.