Забележката му прозвуча като епитафия за плановете на Иван, както и за опитите на княгиня Ана да промени мнението му за дяка. Някои хора можеха и да го мислят за стар, но той още бе с всичкия си.
Усещайки, че е загубила тази битка, Ана направи храбър опит да се усмихне и прошепна на Зиновия:
— Мисля, че зърнах каретата на болярката Наталия да спира пред къщата. Ще бъдеш ли така добра да я посрещнеш, скъпа?
— Да, разбира се — отвърна Зиновия и отново направи грациозен реверанс пред стария княз. — Ще ме извините ли, княз Владимир, приятелката ми току-що пристигна и горя от нетърпение да я видя.
Старецът леко кимна, освобождавайки я, и Зиновия се плъзна между гостите, като пътем поздравяваше приятели и познати. От голямата зала Зиновия зърна княз Алексей да слиза по стълбите. Макар да не личеше да има някаква рана, той стъпваше предпазливо, сякаш боейки се главата да не се откачи от рамене му. Той срещна плахия й погледи тъмните му очи се впиха в нея с безмълвна закана, обещавайки да си разчисти сметките с нея по-късно, при това както той сметне за добре.
— Зиновия, скъпо мое дете! — провикна се Наташа от вратата, привличайки вниманието й. — Ела и ми дай да те видя.
Загърбвайки изпепеляващия поглед на Алексей, Зиновия се обърна към приятелката си и с нетърпеливо протегнати ръце хукна да я прегърне.
— Наташа, изглеждаш просто прекрасно.
Болярката се засмя и се завъртя, за да позволи на девойката да я огледа. Зиновия одобри видяното. Обшитият й със сребро черен сарафан беше подбран умело, подчертаваше нейните топли абаносово-черни очи и открояваше порцеланово бялата й кожа. Когато я оставеше непокрита, тъмната й коса изглеждаше сякаш посипана със скреж, тъй много бяха белите кичури в нея, но сега тя бе обвита с тънък сребрист воал, който падаше на блещукащи прозирни гънки на гърба. Кокошник с филигранен сребърен обков увенчаваше главата.
Докато се възхищаваше на хубостта на Наташа, Зиновия внезапно осъзна, че каквито и измерения да бе взела омразата на Ана към болярката, то в корените й лежеше най-обикновена ревност. Очевидно бе, че бледата миловидност на княгинята се бе стопила далеч по-рано от хубостта на Наташа, макар Ана да беше с три години по-млада.
— Последната седмица бе просто очарователна — съобщи й Наташа със сподавен смях. — Имах щастието да чуя някои много любопитни клюки, които според мен силно ще те заинтересуват.
— Не съм сигурна, че искам да ги чуя, ако се отнасят до княз Алексей — лаконично отвърна Зиновия. — Започвам да намразвам този човек.
— О, не бих те отегчавала с подобни глупости, скъпа — обеща по-възрастната болярка. — Чух нещо много по-забавно.
Зиновия хвана под ръка болярката и я поведе към голямата зала, където седнаха на тапицираната пейка в едно ъгълче.
— Княгиня Зелда също искаше да ми каже нещо, но трябваше да си тръгва и не можа. А ето те сега и теб, Наташа, и сякаш гориш от нетърпение да споделиш новината си с мен. Да не би случайно цар Михаил да си е избрал жена?
— О, не скъпа — Наташа се усмихна, предвкусвайки удоволствието, но се забави, докато Борис предложи поднос с не особено много напитки. Наташа му благодари и взе чаша с плодово вино, изчака той да отиде при другите гости и като се наведе към Зиновия, сподели:
— Сигурна бях, че ще те заинтересува да научиш, че се носят много слухове за един англичанин…
Изящната нежна уста на Зиновия се разтвори от изненада и с известно опасение тя попита:
— Да не би случайно този англичанин да е полковник Райкрофт?
Развеселената Наташа надигна чашата, за да прикрие усмивката си. Почти невинно тя попита:
— Не беше ли той същият, който те спаси от полския дезертьор… Ох, как се казваше?
— Ладислас ли? — Грациозната вежда се надигна подозрително при следващия въпрос на Зиновия. — Откъде знаеш за Ладислас? Не си спомням да съм споменавала за неговото нападение срещу каретата ми.
Сребърният воал проблесна на светлината на свещите, когато Наташа отметна назад глава и си придаде укоризнен вид.
— Като си помисля само, че аз последна научих за това! Просто съм съкрушена! — въздъхна тежко тя. — Започвам да се питам дали изобщо те е грижа за мен.
— Говоря за този разбойник само когато ми се налага! — изтъкна в своя защита Зиновия.
— О, но и до мен стигат някои слухове за него — отбеляза Наташа. — Говори се, че оттогава са го виждали един-два пъти в Москва, но той все успявал да се изплъзне от войниците на царя. Носят се някои страховити слухове, че иска да си отмъсти на полковника за загубите, които е нанесъл на него самия и хората му.