Зиновия въздъхна тежко и отчаяно. Вече й беше писнало да й го напомнят.
— Ще ми го натякваш, докато не се съглася. Аз така и ще направя, но няма да бъде по моя воля. Предупреждавам те!
Наташа разпери ръце и се усмихна мило.
— Ще почакаме и ще видим колко непоколебима е омразата ти към този човек, скъпа.
— Макар да проявяваш склонност към сватовничество и в сърцето си да си истинска сваха, Наташа, няма никакъв смисъл да си градиш планове. Княгиня Ана никога няма да позволи на полковника да ме ухажва. Тя просто ненавижда, чужденците.
Наташа вдигна глава и се усмихна доволно.
— Както вече ти споменах, този човек привлече вниманието на царя. Разправят, че Негово величество бил дотолкова заинтригуван и впечатлен от учебните битки и нападения, които представяли полковникът и хората му, че през делничните дни всяка сутрин ходел на Кремълската стена, за да ги гледа. Как мислиш, дали цар Михаил дълго ще бъде тъй зле разположен към полковника, че да не му позволява това, което той иска най-много? Скъпа Зиновия, не бих разчитала на способността на княгиня Ана да разубеди цар Михаил, ако той веднъж реши да удовлетвори молбата на полковника.
— Ти наистина си си загубила ума по този мъж, нали? — заключи с известно удивление Зиновия.
Усмихната, Наташа се замисли за секунда върху думите, на приятелката си, сетне ги промени леко.
— Завладяна от него би било по-добре казано, скъпа. Смятам, че мъже като полковник Райкрофт не се срещат често.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Свирепа буря се стовари върху града в ранните утринни часове, като брулеше жестоко дърветата и затръшваше капаците на прозорците като изстрели призори. Мнозина въздъхнаха с облекчение, когато всичко утихна, защото поне за днес бурята ги беше отминала, но само след няколко часа ураганът отново връхлетя Москва с бесните си вихри и поройни дъждове.
Природните стихии бяха само като бледо предизвестие за това, което щеше да сполети Зиновия скоро след бурната й среща с княз Алексей. Едва бе успяла да се отпусне в настъпилото затишие, когато спокойствието й бе отново грубо нарушено, този път от княгиня Ана. Тя настойчиво заблъска заключената врата на спалнята и със заповеднически тон нареди да бъде пусната незабавно да влезе. Това подсказваше донякъде настроението й, но истинската буря се разрази чак когато вратата се отвори и Ана нахълта в стаята. Никой мрачен предвестник на тежка участ не би извлякъл толкова удоволствието от злата вест, колкото княгиня Ана, когато обяви решението си.
— Алексей ме помоли да обмисля предложението му и сега, когато успя да отвлечеш княз Владимир Дмитриевич от по-сериозни мисли, мога само да се съглася със съпруга си. Всъщност именно княз Владимир пръв постави този въпрос пред Алексей вчера вечерта. Похотливият стар болярин май здравата е хлътнал по теб, както и синовете му.
— Но аз размених само няколко думи с тях… — отвърна предпазливо Зиновия, опасявайки се, че ще трябва да чуе нещо лошо.
— Все едно — продължи Ана и надменно поднесе дантелена кърпичка до ноздрите си — изправени пред подобна ситуация, нямаме друг избор, освен да се погрижим за твоя брак. Гостите ни не говореха за нищо друго, освен за наглостта на полковник Райкрофт. — Тя изглеждаше смаяна. — Като си помисли само човек, че този мужик иска разрешение от царя да те ухажва! Това е просто възмутително! Повярвай ми, скъпа, когато цялата тази история отшуми, можеш да бъдеш спокойна поне за едно нещо. Амбициите на полковника никога няма да се увенчаят с успех. Аз ще имам грижата за това! Още тази сутрин се заех да изпратя послание до княз Владимир, потвърждавайки нашето съгласие за брака ти с него. Макар старият болярин да иска това да бъде държано в тайна, докато не се уредят нещата, подобен договор ще осуети всяка намеса от страна на англичанина и на всеки друг, който поиска да те спечели, включително майор Некрасов.
Потресена от тази новина, Зиновия изгледа смаяно княгинята. Чувстваше се сякаш току-що е била зашлевена по лицето. С ъгълчето на окото си виждаше, че Али е замръзнала ужасена до вратата на тясната стаичка, притиснала кокалеста ръка до устата си. Отчаянието на прислужницата бе само бледа сянка на чувстваха, които я обзеха, когато постепенно чутото достигна до нейното съзнание. И макар Али да не можеше да разбере как се бе стигнало до този годеж, Зиновия изпитваше силното подозрение, че съдбата й е била решена не тази сутрин и не от Ана, а миналата вечер, когато бе отхвърлила ухажванията и заплахите на Алексей. Сигурна бе, че сега около нея се сключват челюстите на поставения от него капан, както я бе предупредил. Той се беше заклел, че тя ще трябва да му се отдаде или да понесе последствията от отказа си, а сега изглеждаше, че ще се наложи да ги понася до края на живота си. Щеше да се омъжи за старец, който макар и да не бе още грохнал и фъфлещ, все пак беше далеч от мечтата й за млад и хубав кавалер.