Ана отиде до вратата и като постави ръка на дръжката, се обърна да хвърли последен поглед на повереницата си. След като чу обвиненията на Алексей, тя изпита дивашко желание да избоде тези зелени очи и издере млечнобялото лице, докато то не започне да привлича само жалостиви погледи от страна на мъжете. Въпреки това, като се имаше пред вид неподправената мъка на Зиновия, имаше пълното право да се радва на постигнатото.
Тънките устни се разтегнаха за миг в тържествуваща усмивка и с едва забележимо кимване се плъзна през вратата като вихрушка, успокоена, че нейното решение е успяло да осуети кроежите на повереницата й да примами млад и жизнен съпруг.
Скърцането на пантите прозвуча като погребален звън в потискащата тишина, която внезапно настъпи в стаята. Лишена от светлите очаквания за бъдещето, Зиновия се отпусна върху леглото като човек, чийто въздух е бил изкаран с удар. Не би се чувствала по различен начин, ако бе чула смъртната си присъда. Вцепенена от несправедливостта на решението, тя остана с поглед, вперен в една точка. Бремето, което се бе стоварило върху нея, беше прекалено непосилно, за да го понесе с мълчание. Разтърсиха я конвулсивни ридания. Тя се хвърли по очи върху леглото, проливайки горчиви сълзи. Безмълвно заблъска с юмрук чаршафите, оплаквайки деня, в който е прекрачила прага на Тарасови.
— Ох, агънцето ми! Агънцето ми! Недей да си късаш сърцето така! — умолително занарежда Али, опитвайки се да утеши господарката си, но Зиновия страстно разтърси глава и продължи безутешно да ридае, защото нищо не можеше да намали скръбта й. Бъдещето не й носеше никаква надежда, нито за утрешния ден, нито за всичките дни и години, които я чакаха занапред.
— Събирай всичко — изхлипа през сълзи тя. — Ако небето се смили, повече никога няма да стъпя тук.
— Не можеш ли да попречиш на това, което ти готвят? — разтревожено попита Али. — Не можеш ли да паднеш в краката на цар Михаил и да го помолиш за милост? Или да избягаш в Англия и да останеш при овдовялата ти леля?
— При никого не мога да отида — покрусено отвърна Зиновия. — Най-малкото в Англия. Ако се кача на някой кораб, никога няма да ми позволят да се върна. Брачният договор е бил подписан, Али, и от тази сутрин аз съм обещана на княз Владимир Дмитриевич.
Завъртеният подпис на Ана, който потвърждаваше годежа й с Владимир беше предрешил съдбата й и дори Алексей вече не можеше да спре задвиженото от него. Само цар Михаил или княз Владимир можеха да разтрогнат брачния договор, Негово величество по всякаква причина, а старецът — ако докажеше, че тя не е достойна. Последното не изглеждаше особено вероятно, след като Владимир бе поискал ръката й тъй скоро след първата им среща. Несъмнено той е оценил достатъчно високо нейното възпитание и потекло, за да е убеден напълно в достойнствата й като бъдеща съпруга, така че нямаше да позволи лесно да бъде отклонен от целта. С отмъстителната си ревност Алексей щеше да положи всички усилия стария болярин да научи само хубави неща за нея.
Мислите на Зиновия отчаяно се замятаха, търсейки път за бягство от готвената й участ. Хрумнаха й половин дузина идеи, но веднага отхвърли някои от тях, като например да оскърби Владимир или да му каже колко дълбоко отвратителна й е самата мисъл да стане негова жена. Дори й ако това можеше да й донесе свобода, тя не би си позволила да нанесе такава болезнена обида на стария човек, само за да постигне целта си. Подобна постъпка можеше да го вкара в гроба, а тя не искаше неговата смърт да й тежи на съвестта. Не, ако се стигнеше до там князът да не застане пред олтара с нея, то трябваше той сам да я отхвърли.
Като притвори очи, Зиновия опря буза на юргана и се опита да се отпусне от напрежението, като насочи мислите си в друга посока. Не се опита да отклони ума си от изкусителните видения, които бе породил полковник Райкрофт, като нехайно не обърна внимание в банята на собствената си мъжка голота и на нейната невинност. Изглеждаше безсмислено да се измъчва с подобни блянове сега, когато се разбра, че никога няма да изпита блаженството от тяхното осъществяване. Но като млада жена на стария болярин, тези спомени можеха да се окажат всичко, което има. Кратката й среща с англичанина можеше да й послужи за утеха за всичко, което щеше да й липсва в брака, защото никога нямаше да може да се наслади на удоволствието и възбудата да бъде съединена в брак с мъж с приемливо телосложение. Подобни видения бяха може би всичко, което получаваха някои жени през целия си живот, но Зиновия беше склонна да се замисли дали краткия й досег с подобен великолепен екземпляр не бе я направил лекомислена и придирчива и не бе я лишил от всякаква толерантност по отношение на онова, което скоро щеше да получи.