Макар виденията и бляновете й да казваха съвсем друго, Зиновия въздъхна тъжно и се опита да се убеди, че положението й не е чак толкова лошо, тъй като все едно не можеше да се сети за никакъв изход. Княз Владимир поне не беше чак толкова отвратителен, колкото биха могли да бъдат някои други мъже, а докато седемте му синове живееха при него, нямаше да се задушава от скука. Напротив, като се имаше предвид склонността на братята да правят пакости, бе повече от вероятно, че понякога ще се моли за малко усамотение и спокойствие.
Като стисна зъби, за да не позволи на засилващата се болка да разруши крехкото й самообладание, Зиновия изтри сълзи и стана от леглото. Съсредоточи цялото си внимание върху събирането на багажа и се зае да помага на Али, като донякъде се утешаваше, че вече никога нямаше да й се наложи да се мярка близо до дома на Тарасови.
След като и последната от раклите й бе напълнена и изпратена в двореца на Наташа, Зиновия се постара да намери Иван в неговите покои и да му върне книгите, които й бе дал. По арогантността му пролича, че той е загубил надежда да извиси нейния интелект до по-високо равнище или да открие поне зърно на някаква добродетел в характера й.
— Надявам се, че сега ще сте щастлива, болярке.
Зиновия въздъхна уморено и тежко, когато срещна неприязнения му поглед. Чувстваше се напълно изстискана, сякаш цялата й енергия бе изцедена от решението на Ана. Нямаше сила дори да отвърне на подигравките на Иван.
— Ще се постарая да бъда.
— Защо да не бъдеш — насмешливо попита той — с всичкото това богатство на твое разположение?
— Щастието не зависи само от богатството, Иване. Човек може да се сдобие с всички богатства на света и пак да бъде безкрайно нещастен. Имотите не могат да заменят любящите приятели и семейството.
Иван изсумтя презрително пред подобни глупости.
— Какво е значело изобщо някога семейството за мен? Презирах майка си. Баща ми? Е, казаха, че бил убит малко преди да се родя, но ми дадоха фамилията на майка ми като незаконороден. Не съм видял доказателства, че той изобщо е съществувал, а ако е така, то бих се отнасял много по-топло към спомена за него, ако ми бе оставил някакво наследство, за да се нахраня и облека, докато не порасна достатъчно, за да се грижа за себе си.
— Мъчно ми е за теб, Иване — промълви с искрено съчувствие Зиновия, започвайки да разбира подтиците на този човек. — Сигурно ти е било много трудно, докато пораснеш.
— Трудно беше — призна той със самодоволно подхилване. — Но преодолях всичко и постигнах не малко. Достигнал съм дотук, без да разчитам на никого, освен на себе си.
— Не си ли самотен понякога?
— Самотен ли? Какво да ми липсва? — остро попита той, сякаш въпросът го бе заварил неподготвен. — Хора? Приятели?
— Може би някой като Ана, който оценява твоите дела, самия теб…
— Никой не оценява мен и постиженията ми по-високо от самия мен.
Отговорът бе тъй категоричен, че Зиновия не виждаше смисъл да продължава разговора. Явно Иван отдавна се беше отказал от мисълта, че приятелите и любящото семейство са от някакво значение за добруването му. Трудно й беше да си представи смисъл на подобен самотен живот.
Дойде време Зиновия да се приготви за посещение в просторното имение на княз Владимир. Занимава се с това цял един час, без да се притеснява, че би могла да раздразни със забавянето си Ана. Когато най-сетне се яви в залата десет минути след времето, определено за потегляне, княгинята нямаше никакво намерение да прикрива своето раздразнение.
— Е, ти определено ни караш да те чакаме! — скара й се Ана. — И съм сигурна, че го правиш нарочно, ужасно момиче такова.
Зиновия демонстративно се държеше настрана от тримата, но въпреки това не можеше да не забележи как се впиват в нея изпепеляващия поглед на Ана и предизвикателната гримаса на Иван. Най-много я вбесиха похотливите очи на Алексей, които опипваха безсрамно женствените й извивки. Дори и след като бе стоварил отмъщението си върху нея, той не можеше да се въздържи да не смъква с поглед тревисто-зеления копринен сарафан, сякаш още я смяташе за потенциална любовница. С подчертана вежливост Зиновия запита Ана: