— Само до деня, когато се пренеса тук — мило настоя Зиновия. — Не бих могла да понеса такава огромна загуба, ако бъдат загубени поради небрежност.
Тя остана със скромно сведени очи, тъй като се боеше да не срещне унищожителния поглед на Иван. Макар неговият сан да предполагаше достойнствата и добродетелите на богоугодния човек, тя не бе особено склонна да се довери на дяка, особено след като Петров разкри грижливо събираното му богатство. Започваше да подозира, че той е от онези, които използват расото като параван, зад който да натрупа бързо пари от лековерните, които приемаха всеки свещенослужител за скромен и почтен човек. Зиновия трябваше да се съгласи, че Али го бе казала достатъчно ясно, описвайки Иван. Вълк в овча кожа, ето какво бе той!
Владимир охотно откликна на желанието на Зиновия, когато тя постави мило ръка на дланта му и го погледна умолително в очите. След като нацелува пламенно тънките й пръсти, той събра бижутата и ги предаде на Игор да ги върне в съкровищницата.
— Майка ми беше красива — заяви Сергей, като поднесе на Зиновия чаша вишновка, която й напомни за червеното вино, което няколко пъти бе опитала във Франция. — Но смятам, че този път баща ми надмина себе си, като ви избра за своя съпруга.
— Вие сте безкрайно мил — отвърна Зиновия, насилвайки се да се усмихне топло, докато отпиваше от бокала.
Фьодор пристъпи напред, и с дълбок поклон поднесе голям букет цветя.
— Подобно на тези прелестни цветя, болярке, вие ни дарявате със своята красота и благоухание.
Зиновия се почувства неудобно, защото не можеше да изстиска от себе си нищо повече от показна радост. Тя пое букета и потопи лице в цветовете, вдъхвайки сладкото им ухание. С въздишка се откъсна от тях и се насили да му се усмихне.
— Оказвате ми голяма чест, княз Фьодор, като сравнявате недостойната ми външност с тези недостижими дарове на природата.
Очите й се замъглиха от сълзи, когато той поднесе ръката й към устните си. Наистина бе болезнено да се чувства напълно недостойна за почитта, която й оказваха, искаше й се да избяга през най-близката врата. Мъчително ясно й бе, че в сравнение със собствената й липса на почтеност, неподправеността на техните сърдечни думи и искрени дарове се откроява още по-ярко.
Когато най-големият брат се отдръпна, Степан излезе напред, за да постави на врата й зелена гирлянда.
— Присъствието ти ни е далеч по-скъпо от рубините и златото, Зиновия. Бъди сигурна, че синовете на княз Владимир като един са запленени от твоя чар.
Зиновия се усмихна през новата мъгла от гузни сълзи. Почти против волята си тя бе завладяна от техните галантни обноски, но комплиментите им не можеха да облекчат много бремето, смазващо я под тежестта си.
— Имайте милост, великодушни боляри! Вие тъй ме засипвате със сърдечни дарове и благи думи, че непохватният ми език напразно търси също тъй достойна благодарност.
Владимир отново поднесе към устните си нейните тънки пръсти.
— Истина ти казвам, Зиновия, че дори езикът ти да остане завинаги занемял, ние ще останем все тъй запленени от сияйната ти хубост, озарила тези груби стени. Ние сме като необработена глина, закопняла да приеме форма под нежното ти докосване.
Макар тяхната компания и галантните опити да покажат колко са щастливи от нейното присъствие да бяха много приятни, Зиновия не можеше да събуди у себе си никаква искрена радост, с която да се отплати за посрещането. Тя успя да овладее паниката си, когато старият княз страстно я целуна по устните на сбогуване, но страхът й от неповторимото приближаване на сватбата си оставаше. Ако Владимир я бе помолил да стане негова дъщеря, тя охотно би приела тази чест, макар да обичаше нежно баща си, но като си помислеше за стария княз като за бъдещ съпруг и за всичките задължения, които произтичаха от това, тя мечтаеше да е далеч от палата на княз Владимир.
Същата вечер сълзите на Зиновия продължиха да се стичат по бузите й дълго след като си беше легнала и да попиват във възглавницата. Макар устните й да помръдваха едва-едва с безмълвна болка, душата й крещеше от отчаяние. Тя отпаднало се молеше някой небесен ангел да донесе покой на измъчения й ум и да й посочи някакъв изход, та да може да се освободи, без да изгуби честта си и да нарани прекалено стареца. Дилемата, в която бе изпаднала, си оставаше все тъй мъчителна, защото въпреки репутацията им тя държеше на приятелството на Владимир и синовете му. Но, за съжаление, това да не бе достатъчно, за да запали в гърдите й желанието да застане пред олтара със стария княз, нито пък да изчака неопределено дългото време, когато вдовството най-накрая щеше да й донесе свобода. Не желаеше смъртта на стареца, но и не искаше да започне да брои дните му в един брак, в който мечтите й за любов и щастие нямаше да намерят утеха.