— Колко великодушно е от ваша страна да посвещавате времето си на тези жалки създания! Убеден съм, че Иван Воронски би останал впечатлен.
Зиновия нямаше ни най-малкото желание да се съгласява с него. Всъщност дори да бе казал, че слънцето е на небето, тя щеше да побърза да оспори твърдението му. Но в този случай имаше прекрасна възможност да му възрази и тя се възползва от нея с искрено убеждение.
— А аз съм също толкова сигурна, че Иван няма ни най-малка представа какво е истинско милосърдие, освен когато то пълни собствения му джоб.
Като хвърли поглед наоколо, Зиновия усети, че опашката за храна се е разпръснала, защото хората се бояха да минат покрай разкошно облечения княз. Като зърна страха, който ясно се четеше по лицата им, тя осъзна, че присъствието на Алексей бе подплашило мнозина от хората, дошли да потърсят тук подкрепа.
— Махай се, Алексей — заповяда тя и посочи хората, които започваха да се разпръсват. — Не виждаш ли какво става? Те се страхуват от теб!
— Страхуват се от мен ли? Че защо? — Той не си направи труда да се престори на учуден. — Дойдох само да се възхитя на състраданието ти към тези смрадливи мужици. Ана също ще се смае, като чуе какво правиш. Тя си мислеше, че те е грижа само за себе си. Но пък, от друга страна, тя не е чак толкова състрадателна, че да може да съди правилно за другите. — На червените му устни се появи покровителствена усмивка. — Защо все пак пое по този душеспасителен път? Да не би за да изкупиш греховете си?
Зиновия постави ръце на тънкия си кръст и го изгледа в очите.
— Най-големият ми грях още не е извършен, Алексей. Това ще бъде, когато наема някой разбойник да те удуши. Ако не е тайна, бих ли могла да те попитам какво те води насам?
— Е, и аз дойдох като теб, като великодушен господар, за да утеша бедните.
Той се обърна и подхвърли на смирения монах:
— Ела тук, Филип, или както там ти беше името! Дойдох да дам лептата си за твоето дело. — Той измъкна няколко дребни монети и ги хвърли пред обутите с цървули от лико крака на калугера.
— Ще благодаря на Бога за твоето милосърдие, синко — промълви побелелият монах и се наведе, за да ги събере. Макар да виждаше, че боляринът иска да го накара да се преклони в краката му, той не бе толкова горд, че да пренебрегне нуждите на своето малко паство.
— По-добре ще е да ми благодариш на мен, старче — изръмжа Алексей. — Имам власт тук, на земята, и мога да те хвърля в затвора, защото заговорничиш с крадци — той махна към парцаливата тълпа, която се отдръпна уплашено, като усети какви са намеренията на болярина. Сетне високомерно запита:
— Не съм ли виждал някой от вас да крадат хляб?
— О, но дори и да са го правили, това е било само някой и друг къшей и вие ще им простите този малък грях! — побърза да се примоли монахът, като с усилие се изправи на крака. — Много от тях ще измрат от глад, ако не им бъде дадено или не си намерят по друг начин нещо за ядене!
— А не те ли видях да храниш и злодеите, които са заключени в окови край Китайгород? Може би ти заговорничиш също и с тези оковани бандити, които се опитват да се измъкнат от справедливото наказание? Чувал съм, че тези разбойници сетне бягат от града и се присъединяват към шайките в околността. Може би те спират и тук, за подкрепа и съвет за пътя?
Светият човек протегна умолително ръце.
— Истина е, че може да сте ме видели да им помагам, но законите на страната не забраняват да се хранят затворниците, които са държани в окови. А кой би могъл да каже какви са техните престъпления? Делата на някои са достойни за съжаление, за други земните съдии са произнесли своята присъда, но те гладуват еднакво и копнеят за чаша вода и къшей хляб. Не ги питам за техните престъпления, докато раздавам храна. Само се опитвам да ги убедя, че там горе могат да намерят любов и прошка, каквото и да са сторили. Но прости ми, синко, дали ти си тъй праведен и безгрешен, че пръв да хвърлиш камък по тези клетници?
Смуглата кожа на Алексей прие лек червеникав оттенък и той побърза да осведоми монаха.
— Аз съм болярин! В жилите ми тече княжеска кръв!
Блага усмивка се появи на повехналите устни на стареца.
— Нима ще изтъкваш потеклото си пред Бога, синко, когато всички сме равни пред очите му? Никой не е безгрешен, бил той княз или клетник.
Като вирна презрително брадичка, Алексей възрази:
— Нима Бог не вижда кражбите и убийствата?
— Бог вижда всичко, синко, но той и прощава всичко, ако се обърнем с молитва към него.
Алексей изсумтя.
— Ако изобщо има Бог!
— Всеки човек трябва да реши дали да вярва или не. Никой не може да го принуди. Това решава сърцето му.