— Добре, господарке, така и ще направя, само първо да хвърля поглед на полковник Райкрофт. Той е кажи речи най-хубавия мъж, който съм виждала някога.
Зиновия не бе склонна да подмине този пресилен комплимент, след като се бе наслушала достатъчно на приказки за него.
— Боя се, че преувеличаваш повече от обичайното за теб, Али, фигурата му е доста приемлива, не споря, но с лице като неговото надали би успял да завърти главата на която и да е дама.
Наташа учудено вдигна вежди, но предпочете да се въздържи, тъй като след няколко часа истината все едно щеше да проличи.
Този миг скоро наближи и дойде време гостите да идват. Наташа кимна одобрително, когато Зиновия завъртя широките си поли на своя тоалет около нея.
— Имам ли твоето одобрение, госпожо? — попита девойката с очарователна усмивка.
— Възхитена съм! — горещо я увери Наташа. — Огърлицата от сапфири и бисери кара кожата ти да изглежда тъй дивно бяла… а тоалетът… е, той е великолепен!
Като оправи полата си, Зиновия се настани там, откъдето можеше да види част от своето отражение в огледалото до входа. Колосаната бяла яка се извисяваше като чашка на красиво цвете и обгръщаше лицето и гръдта й с рамка от скъпа дантела. Подобна дантела, гъсто обсипана с перлички като яката, полуприкриваше гръдта й по начин, който на пръв поглед изглеждаше свенлив, но измъчваше по-пламенните погледи с намека за дълбоката бразда, която се спускаше надолу между кръглите бледи гърди.
Корсетът бе направен от тежко кадифе, избродиран с коприна на сложни спирални орнаменти. Дългите бухнали външни ръкави бяха цепнати, за да разкрият плътно прилепналите маншети под тях, също обшити със скъпа дантела, по която блещукаха малки бисери. Блестящата черна коса се издигаше нагоре в сложна прическа от преплетени дебели кичури. На ушите й бисерни висулки се люлееха под сапфирите, оградени с перли и диаманти, а разкошната огърлица увенчаваше целия блясък.
— Личи си, че не си дъщеря на просяци — отбеляза с усмивка Наташа. — Боя се, че горкият полковник трудно ще се съвземе, като те зърне. От този миг той ще е като блеещо агънце, поведено на заколение.
— Наташа, имай милост! Престани с мърморенето си, преди да съм се разпаднала! — помоли я Зиновия и като се нацупи, хвърли кос поглед към болярката. — Ако някой те чуе как ме гълчиш, ще те помисли за моя майка.
Наташа отметна глава и се заля от смях. Като се насмя, тя се взря в зелените очи с топли пламъчета в своя поглед.
— Щом си личи така ясно, че изпитвам майчинска загриженост за тебе, Зиновия, тогава не можеш ли да разбереш, че твоето щастие ми е по-скъпо от всичко друго? Затова те моля да пожалиш гордостта на мъжа, когото ще вкараш в капана си.
Отвън долетя звукът на звънчета, когато първата карета спря пред къщата и миг по-късно се разнесе глъчка от много гласове, наближаващи входа. Като я погледна отново в очите, Зиновия се усмихна притеснено и обеща:
— Ще направя всичко възможно, за да смекча удара върху полковника.
Наташа склони леко царствената си глава, приемайки обещанието на приятелката си и тръгна да посреща гостите. Обещанието поне временно укроти страховете й.
Голямата стрелка на часовника направи още четвърт завъртване, преди полковник Райкрофт да влезе в залата на двореца на болярката Андреевна заедно със заместника си, капитан Григорий Тверской. Руснакът носеше наситеносин копринен кафтан и изглеждаше доста елегантен, но англичанинът се бе облякъл по модата на своята страна и бе целият в черно, с изключение на дантелените маншети и падащата колосана яка. Али дебнеше на стълбите над входа и когато Тирон влезе, за нейно огромно удоволствие той я забеляза и изискано й се поклони.
— Денят ми става по-светъл благодарение на твоята весела усмивка, Али Макабе — извика й той. — Никой досега не ме е радвал толкова.
Доволното кикотене на Али се разнесе зад нея, докато тичаше към покоите на господарката си. След като се убеди, че англичанинът изглежда възможно най-добре, тя спокойно можеше да се качи на каретата за Тарасови, където щеше да побъбри в кухнята с Елисавета.
— Нищо чудно, че Али ви обича, полковник — отбеляза Наташа, когато той насочи погледа си към нея. — С име като Тирон и чар, който би могъл да завладее дори замъка на лорд Барли, вие успяхте да я спечелите. Тя е убедена, че сте от един край.
— Моята баба наистина е от Ирландия — призна Тирон. — И всъщност тя ме отгледа, защото майка ми често плаваше по моретата с баща ми.
— А какъв беше баща ви?
— Корабостроител, болярке, а когато решеше, ставаше и морски търговец.