— Нима не и войник? — засмя се Наташа и като подаде с изящен жест тънката си ръка, добави. — Бих предположила, че той е бил горд рицар като сина си. Как сте усвоили всички тези ездачески умения, щом баща ви е бил корабостроител?
— Баба ми Меган обича конете — белите зъби проблеснаха. — Скоро след като ме отбиха, тя ме качи на седлото. Макар вече да е прехвърлила седемдесет и три години, тя още язди по един час всяка сутрин.
— Баба ти не възразява ли, че си тук, в една чужда страна? Сигурна съм, че би предпочела да може да те вижда от време на време.
— Така е, но не мога да направя нищо. Поне засега.
Тъмните вежди се надигнаха въпросително.
— Звучи доста сериозно, полковник.
Тирон вдигна рамене, тъй като не виждаше смисъл да прикрива деянието си.
— Убих един човек на дуел, болярке, а тъй като неговото семейство има влияние и власт, докато моето има само богатство, посъветваха ме да напусна страната, докато духовете се успокоят, или те не открият причината за дуела.
— А тя е? — Наташа почти затаи дъх в очакване на отговора.
— Спор за жена — смирено отвърна той.
— О — пребледня Наташа и се насили да се усмихне нервно, за да прикрие безпокойството си за тази, която невинно щеше да вкара мъжа в капан. — Склонен ли сте да се карате заради жени, полковник?
— Обикновено не, болярке.
— А тази дама? Остана ли тя доволна от постъпката ви?
— Мисля, че това вече няма значение за нея. Тя почина скоро след като напуснах Англия.
— Колко печално, полковник. Трябва да сте я обичали много, щом сте се сражавали за нея.
— За известно време бях дълбоко убеден, че любовта ми към нея ще устои на всяко изпитание. — Устните му леко потрепнаха в мрачна усмивка. — Оказа се, че греша.
Наташа не се осмели да продължи с въпросите си, защото по отсечените отговори усети, че той предпочита да не се разпростира повече по тази тема. Тя се обърна с усмивка към капитан Тверской.
— Колко мило от ваша страна, че дойдохте с командира си тук, капитане. Сигурна съм, че ще се зарадвате да научите, че княз Жерков и дъщеря му Татяна са тук. Мисля, че сте земляци.
Като се възползва от старата си дружба с княза и хубавата му дъщеря, Наташа ги въвлече в разговор с Григорий, сетне поведе Тирон към другия край на залата, където Зиновия помагаше на две стари вдовици да си сипят закуски и боровинково вино. Опитвайки се да овладее гласа си за да не трепне при запознаването, Наташа за сетен път се запита дали постъпва правилно.
— Извини ме за момент, Зиновия — промълви тя зад гърба на девойката. Докато младата болярка се покланяше на вдовиците, Наташа хвърли поглед към Тирон.
— Сигурна съм, че сте се срещали вече, но може би без нужните формалности по запознанството.
Макар вътрешно да я побиваха тръпки от глава до пети, Зиновия стисна по-здраво бокала с вино, за да прикрие треперенето на ръцете си и се насили да се усмихне, когато се обърна към полковника. Подготвяйки се за момента, когато погледите им щяха да се срещнат, тя плъзна поглед от обувките му с квадратни върхове, завързани със спретнати фльонги, нагоре по добре оформените прасци в черни чорапи и панталоните до коленете от черно кадифе, докато погледът й не стигна до обшитият с галони сюртук от същия плат. Колкото по-нагоре се качваха очите, толкова повече проблясваха белите зъби под устните, по които вече не личаха никакви отоци. Със затаен дъх Зиновия вдигна поглед още по-нагоре и накрая се взря в присмехулните сини очи, които проблеснаха закачливо и тогава въпреки усилието на волята си тя усети, че брадичката й се разтреперва…
Наташа представи с изящен жест гост си.
— Зиновия, това е полковник сър Тирон Райкрофт, от Стрелецкия полк на Негово величество…
Тирон направи галантен поклон.
— За мен е голямо удоволствие да ви бъда представен официално, болярке Зенкова.
Зиновия рязко затвори уста и нервно разтвори ветрилото си, за да прикрие своето притеснение.
— О, полковник Райкрофт, никога не бих ви познала — призна с тих гласец тя. Той се извисяваше до главозамайваща височина пред нея, защото не си го спомняше толкова висок. Тя продължи нервно и накъсано.
— Последният път, когато се срещнахме, вие бяхте прогизнал от дъжда… Е, може би не можах да ви разгледам достатъчно добре. Бяхте малко пострадал преди… Но се радвам да видя, че сте се възстановили напълно.
Пламъчето в погледа му бавно прерасна в присмехулен блясък.
— Последният път, когато се срещнахме, болярке, и двамата бяхме мокри до кости, макар все пак не чак толкова, колкото при друга наша среща, на която имах възможност да се насладя.