— Нима има други девойки, които да заслужават колкото вас вниманието на мъжа? — попита Тирон. — Не съм забелязал тяхното съществуване.
— Нима сте тъй решен да ме ухажвате? — промълви тя, като най-сетне вдигна поглед към него.
— Твърдо — прошепна той без колебание, като се доближи толкова плътно, че само бухналите поли му пречеха да се долепи до нея. Пламтящите сини въглени докоснаха устните й и Зиновия неволно предостави тяхната мекота на мъжките им ласки, като, тръпнеща, леко ги разтвори, за да си поеме дъх. Не знаеше с какво я е омагьосал така, но с ликуваща наслада почти усещаше устните му да докосват нейните, когато сведе поглед към устата му. Тя гледаше като хипнотизирана как той надига чашата и докосва с устни мястото, откъдето тя беше отпила.
— Сладко — въздъхна той. — Точно както си представях, че ще бъде.
Зиновия се отърси от магията на неговия неотклонно вперен поглед и като си пое дълбоко дъх, разсеяно огледа залата, опитвайки се да успокои бясно туптящото си сърце. Наоколо гостите бяха потънали в свои разговори и не им обръщаха внимание. Нямаше сплетници, алчно наострили уши да подочуят нещо. Вместо това всеки гост изглеждаше отдаден изцяло на някаква своя страст или стремеж, независимо дали бе на двадесет години или на четири пъти по толкова. Именно това правеше приятелите на Наташа тъй забавни, остроумни и очарователни. Те не почиваха върху постиженията на дедите си, а сами градяха своята съдба и богатство.
Като сподавено ахна от изненада, Зиновия се отдръпна, щом усети ръката на Тирон леко да докосва гърдите й, когато той посегна да върне чашата. Досегът накара кръвта й да кипне от страст и да помете преградите на волята й, като събуди всичките нейни сетива и ги хвърли във водовъртеж от чувства и смътна наслада. До този момент тя сякаш само се бе плъзгала по ръба на чувствеността и беше просто смайващо да открие колко бързо женственото й тяло може да откликва на мъжкото докосване.
Макар още да не можеше да си поеме дъх, разширените очи на Зиновия се втренчиха уплашено в съсредоточеното лице на Тирон. Бузите й пламнаха, когато кафявата му вежда се надигна развеселено и предизвикателно, сякаш той се осмеляваше да я обвини в някакво престъпление, тъй като и двамата съзнаваха, че тя го измъчва безмилостно с женствената си мекота. Тя внезапно осъзна, че пред нея стои не неопитен младеж, когото би могла лесно да омотае с двусмислени обещания и прелъстителни усмивки. Напротив, вече ясно личеше, че полковник Райкрофт знае правилата на играта по-добре от нея. Потресена разбра, че не тя ще го води, а точно обратното. Той щеше да я поведе към една участ, която тя желаеше да избегне.
Внезапно собствените й мрежи започнаха да изглеждат прекалено крехки, за да удържат неговата дързост и плам, защото той напредваше с по-голяма скорост, отколкото бе смятала за възможно, издигайки непреодолима преграда пред нейните кроежи. При бързината, с която Тирон настъпваше, тя можеше да се окаже метната по гръб и с отнето девство още преди да успее да се добере до квартирата му.
— Моля да ме извините за момент — промълви тя с треперлив глас, тъй като разбираше, че трябва да остане за известно време сама, за да си възвърне куража.
— Бих ли могъл да ви помогна по някакъв начин, милейди? — попита Тирон с преувеличена учтивост. Изглеждаше тъй смутена от докосването, че той се запита дали не му се привидяло как тя се направи, че не забелязва погледът му върху гърдите си. — Изглеждате силно притеснена.
Зиновия преглътна гневния си отговор, долавяйки иронията зад самодоволната му усмивка. Трябваше да запази присъствие на духа и да не го срязва заради откритите му попълзновения, иначе всичко щеше да бъде загубено. Като вдигна ръка, за да му попречи да се доближи повече, тя поклати глава и се опита да го заобиколи.
— Трябва да си тръгвам.
— Може би чаша вино ще ви успокои — предложи Тирон, като сръчно хвана пръстите й и ги целуна нежно. Наистина щеше да му бъде мъчно, ако тя си тръгнеше, защото не бе сигурен, че ще се върне. Та нали бе хукнала като подплашено зайче миналия път, когато той се беше опитал да изтръгне от нея отговор дали да стане неин кавалер.
— Трябва да си тръгвам! — прошепна отново Зиновия, като започна да се паникьосва, усещайки как пръстите й треперят до неговите устни. Като издърпа ръката си, тя се опря в широките му гърди, сякаш се боеше, че ще бъде задържана насила. — Моля ви, отдръпнете се, полковник!