— Нима се сношавате един с друг? Струва ми се невъзможно — отбеляза Барди. — Не притежавате нужните физически органи.
— В случая не се отнася за физическо съвкупление, а за умствено. Преди нашествието на келтоните всичко е било различно, бих казал доста по-нормално. Някои от нас са имали статуса на жени, други на мъже. Но в генетичната памет на всички нас е останал споменът за последният ни пол.
— Нещастни копелета, вие наистина сте пълни загубеняци! Въобразявате си физически действия, на които сте неспособни за изява и се наслаждавате на тях умствено.
— Така е, но не ни обвинявай. Ние не сме виновни за приемането на незавидната ни участ. Просто се борехме да оцелеем и такива ментални действия ни помагаха да превъзмогнем собствената ни полова непълноценност.
— Този за какво служи? — посочи кралят друг златен предмет, който изглеждаше любопитен с плетеницата си от абстрактни извивки. Плътната му сърцевина вероятно съдържаше тайнствените кристали на атлантите.
— О, това е нещо строго съкровено и ритуално. С негова помощ при съответна концентрация на мисълта може да влезеш в контакт с духовете на умрелите си роднини. Предметът предизвиква предишната им същност и ги връща в нашето пространствено времево измерение. Веднъж повикани, с тях може да се разговаря. Обикновено ги призоваваме, когато имаме нужда да получим някакъв съвет. Но не трябва да се прави много често, защото е опасно. Към него се прибягва само когато има належаща нужда от тяхното повикване. В противен случай нашето собствено съзнание може да бъде прехвърлено на друго място и да се превърнем в безмозъчни идиоти.
— Като ви наблюдавам, вие по принцип сте такива. Кое нормално същество ще започне да прави генетични експерименти с други разумни същества?
— Не обиждай хилядолетната ни култура. Бяхме принудени да го сторим, нямахме друг изход — произнесе жално Рилон.
— Дасо, това безполово същество лъже ли? — попита кралят.
— Не, досега говори искрено — отвърна младежът. — Когато приказва не е способен да блокира съзнанието си. Не трябва ли да приключим с разпита? Корабите ни вече приближават пристанището на Омала.
— Имаш право, останаха три предмета за доизясняване, но това може да го направим и през следващите дни. Сега мястото ни е на палубата.
— Кога ще ми изясниш принципа на движещите се образи и картинки, които не са живи и се намират в тази плоска кутия — посочи атлантът портативния компютър.
— За да го разбереш, трябва да бъдеш запознат с принципите на електрониката и програмирането. Но за целта ще имаме много време — отряза го кралят. — Да излизаме на палубата! — нареди Барди и сърцето му се сви тревожно. Предстоеше му среща с Хелга, а той се чувстваше извънредно объркан.
Часовоите при входа на провлака на Омала отдавна бяха забелязали връщането на флотилията и чрез система от огледала бяха предали новината на дежурните в пристанището. Когато крал Барди I излезе от каютата си, първо забеляза тълпата от хора струпана на кея на пристанището, после постепенно започна различава отделни лица. Посрещачите наблюдаваха акостирането на корабите с повишено внимание и след като траповете им бяха спуснати, смълчаното множество на тълпата започна да оглежда внимателно слизането на всеки боец до кея. Когато и последният останал на кораба го направи се разнесоха отчаяните вопли на близките на загиналите и радостните възклицания от посрещането на оживелите. Барди, Рок, адмирал Нелси, Викто, Нилс, Дасо и Дорго останаха последни на адмиралтейския кораб и го напуснаха едва когато пристигна платформата, предназначена за претоварването на Дзог, Мидрика, Констарин и хладилния фургон. Бе вероятно трите дракона да могат да се доберат до кея летейки, но такова предположение будеше съмнение относно най-дебелия дракон в групата. Акостирането им на твърда земя с помощта на помощни средства беше много по-сигурно. Преди да се изкачи на мостика, кралят нареди да отведат Рилон в кралския дворец и да му намерят подходяща стая.
След не много време, Банди, Викто и Рок попаднаха в прегръдките на Хелга, Мейла, Лина и Инге. Грамадният шеф на командосите отново плачеше, този път от щастие. В същото време Барди се чувстваше доста неловко, спомените за Малона все още го преследваха. Противно на волята си, усети лицето си пламнало, ала Хелга се намираше далеч от всякакви подозрения. Дори и да бе забелязала този факт, тя щеше да го отдаде на вълнението от посрещането.