— Скъпи — прегърна го тя. — Толкова изстрадах твоето отсъствие! Но най-сетне си тук, при мен!
— Татко! Толкова ми липсваше! — присъедини се Мейла към майка си.
Кралицата се освободи от прегръдката на мъжа си и на свой ред прегърна Викто, който досега бе стоял срамежливо встрани.
— Сине, момчето ми! Как се радвам, че пристигаш невредим!
— Нима би могло да бъде другояче? — отвърна младежът и също се изчерви, засрамен от ласките на майка си.
Дасо пристъпваше от крак на крак между двете щастливи семейства. Него никой не го посрещна, защото родителите му живееха в дълбоката провинция. Навремето Горо го бе взел за ученик с помощта на сенешала Горголан, който сега също пристъпваше от крак на крак в близко съседство и се опитваше да привлече вниманието на краля.
— Как се справи с управлението на страната? — попита Барди жена си. — Имаше ли проблеми?
— Не — отвърна Хелга. — Горголан и Ламон ми помагаха много.
Кралят едва сега забеляза Ламон, който тактично бе застанал на няколко крачки от Горголан. Едрият мъж заслужаваше признателност, той бе осигурявал безопасността на страната по време на неговото отсъствие. Барди се насочи към двамата и прегърна единия, после другия.
— Благодаря ви за вярната служба! — изрече той.
Горголан прие прегръдката с почтително покорство, макар че все още не бе забравил тоягите по задника си, които навремето го отказаха от вземане на подкупи. Ламон я прие с достойнство, подобаващо на смел благородник от Обединеното кралство и още по-смел войн. С това посрещането приключи и групата се отправи към каретите, които ги очакваха на широкия крайбрежен булевард встрани от пристанищния кей. Там се намираха вече паркираният стар, но ремонтиран хладилен фургон, останал от първото завръщане от Холивуд и Дзог, заедно с двете си грозновати, но все пак позагладили люспестата си кожа жени.
— Ще наредиш ли да го напълнят с овнешки трупове? — обърна се чудовището към краля и изви огромната си глава към фургона. — Ние отиваме в пещерата на Гейла, а там ще ме чака голям труд — намигна огромното му око. — Нека някой да го докара в близост до нея.
— Не виждам кой друг може да свърши тази работа освен мен самия — отвърна Барди. — И понеже това няма да стане скоро, ще изпратя Горголан да организира доставки на овчи трупове от околните села. Ще похапваш доста по-прясно месо.
— И така става — съгласи се драконът. — Сега да видя дали ще мога да излетя. Мисля, че тези двете кльощавите до мен няма да имат проблеми с летенето. Ако при мен се появи подобен проблем, ще трябва да организираш волски впрягове, които да ме домъкнат дотам с платформата. А ти сине да внимаваш с ученето и да не бягаш от часовете по чужди езици, защото те са важно нещо. И не се карай със сестрите си — обърна се той наставнически към Дорго. — Пожелавам на всички ви до скоро виждане.
Дзог се обърна елегантно — дотолкова, доколкото един дракон може да го направи, като внимаваше да не помете някого с опашката си, засили се тромаво и след около двеста гигантски крачки успя да излети подобно на тежък бомбардировач. Жените му Мидрика и Констарин повториха неговите действия много по-чевръсто. Без никакво затруднение, Дорго бързо излетя в обратна посока, а пълните с хора карети потеглиха към столицата Славна Победа.
Хелга мълчаливо се притисна до рамото на съпруга си и го хвана за ръката. Гузната съвест на Барди отново го накара да се изчерви и той се опита да изтрие от съзнанието си спомена за Малона, като се загледа през прозореца в красотата на родния ландшафт. Викто и Мейла се бяха настанили на отсрещната седалка. Дъщеря му започна да тананика весело някаква мелодия. Тя изглеждаше доста щастлива от завръщането на баща си, докато синът му нямаше вид на особено доволен и сигурно мислите му се въртяха около преживяните в Америка приключения.
«Трябва да започнем строителство на железопътни линии — помисли кралят, след като каретата подскочи при една неравност на пътя. — Вече разполагаме с парни машини, можем да произведем локомотиви и вагони. Ще трябва да наредя изработката на специализиран кораб с кран и понтони, за да можем да приберем хладилния камион и двете коли от брега на Мохика.»
Обмислянето на новите проекти като че ли замъглиха съвестта му и той реши да остави решаването на останалите си лични проблеми за по-нататък.
След няколко часа път на хоризонта се показа внушителният корпус на Университета, после се появиха силуетите на други сгради на столицата. Всичко изглеждаше родно и познато, тук поне засега не го очакваха засади на атланти и нови битки. Когато след известно време каретите спряха пред парадния вход на двореца, Барди усети сивия полъх на скука, от която бе избягал преди половин година. Дори Горо и непрекъснатите му разправии с дракона определено му липсваха.