Възседнал коня си, кралят бе застанал начело на почти три хилядната си армия, строена в плътно каре. Той се намираше пред линията на храсталаците, иззад които по-рано се бе появил неизвестният, но жесток враг и се взираше с опасение в джунглата, която започваше зад тяхната линия. Рок беше поел левия фланг на армията, Дого десният. Бино и Заган охраняваха ариергарда й, в където се намираше обозът, Горо, Дасо и децата. Както се очакваше, врагът така и не се появи. Преди да даде знак за започване на настъпление, Барди забеляза пред себе си нещо подобно на просека и реши да я използва като по-лесно място за придвижване. След това вдигна ръка, дръпна юздите на Буцефал и навлезе в неизвестната зона, последван от бойците. Храсталаците се огласиха от удари на мечове, с чиято помощ армията проправяше пътя си. Кралят се осланяше на гърдите и копитата на коня си. Когато той с доста усилия се добра до началото на просеката, забеляза нещо, което го накара да изпита голяма радост. В меката почва се забелязваха дълбоки следи от грамадни лапи, които не можеха да принадлежат на друго чудовище, освен на Дзог. Не беше изминал и двеста метра, когато конят му изцвили и се изправи на задните си крака, след което с доста усилия успя да го обуздае. Причината бе повече от явна. Легнал до огромно дърво, драконът беше забил глава между лапите си и бе потънал в дълбок сън. Растителността пред ноздрите му беше леко опърлена.
— Дзог! — извика радостно кралят.
Както се очакваше, страшилището продължаваше да спи, без да реагира. Тогава Барди се сети за стария и изпитан метод, който винаги даваше резултати. Слезе от коня, извади бележника от джоба на куртката си, откъсна няколко листа и ги сви на фуния, после поднесе запалка към тях и ги подпали. Единственото, което оставаше, бе да доближи пламъка до крайчеца на опашката на дракона.
— Пожа-а-а-р! — изрева огромният му приятел и понечи да подскочи, но след това се огледа, прецени обстановката и накрая забеляза причината за изненадващата болка в така важния му крайник. — Мътните да те вземат — произнесе той отегчено. — Това не е начинът, по който да ме будиш. Прекъсна хубавия ми сън, а аз току-що сънувах, че намествам в корема си много изядени овце. Но кой знае защо, всички бяха печени, а това разваля вкуса на месото. Впрочем сети ли се да донесеш насам някоя друга?
— Не — призна чистосърдечно кралят. — Тази седмица ще бъдеш на диета.
— В никакъв случай — възмути се чудовището. — Не съм свикнал. Не можеш да ми погодиш такъв номер.
— Трябва да поотслабнеш, за да можеш да летиш. Толкова тлъст не си ми нужен.
— Когато няма овце, драконите се задоволяват с всичко, което е живо и мърда. Дори с хора.
— Настъплението започна. Ще бъдеш ли така добър да се заемеш с продължението на това, в което си придобил известен опит?
— Какво имаш предвид?
— Да тръгнеш пред мен и да поваляш пред себе си растителност и дървета, които пречат на придвижването на войската. Смятай, че отново сме в състояние война.
— Хм — изсумтя драконът и повдигна огромното си тяло. — Кой ли ме запозна с теб? Впрочем какво прави синът ми?
— Язди някъде отзад, заедно с Нилс и Викто. Бино и Заган имат задачата да охраняват децата.
— Глупаво беше да ги вземаме, но вече е късно — измърмори Дзог.
— Тръгвай, можем да си говорим и по пътя. Не задържай настъплението.
— Винаги става на твоята — изсумтя страшилището и първото срещнато дърво изпращя повалено под огромния му корем. — В момента ме използваш като работно добиче.
— По-скоро като боен слон. Не си ли спомняш суперпродукцията «Гневът на махараджите»? Водих те да я гледаш в едно от кината за автомобили в Холивуд.
— Вярно че беше така. Но не мисля, че слонът спада към големите работни добичета, въпреки непривичните функции, наложени му да изпълнява. В природата той е бил напълно свободно същество.
— Е, бил е, ама сега не е. Макар че това голямо животно е едно от най-умните в другия свят и не напразно там съществува изразът: «помни като слон».
— Следователно според теб и аз съм животно, така ли?
— Не си човек, макар, че често си го въобразяваш — заяви Барди.