— А ти не забравяй, че съм дракон. Нещо изключително голямо и много по-умно от всеки представител на рода homo sapiens. Разбираш ли, драконите не са животни, те просто са дракони. Dragonus sapiens.
— Така да е — реши да прекрати спора кралят и насочи вниманието си към мрачната вътрешност на джунглата, където се виеха изпарения, миришеше на спарено и тялото му непрекъснато се потеше. Въздухът беше толкова влажен, че без да се изпарява, потта му се събираше на струйки, които се стичаха по слепоочията и челото му, пробиваха бариерата на веждите и караха очите му да смъдят. Налагаше се непрекъснато да ги бърше с кърпа, която вадеше от джоба на панталона си. Конят под него беше съвсем мокър, въпреки че бе наименуван с претенциозното име Буцефал, за да напомня за завоеванията на Александър Велики от света на Холивуд. Дискомфортът, който изпитваше, не го предразполагаше към по-нататъшни разговори.
След около половин час трудно промъкване през гъстата растителност, Дзог повали поредното дърво и излезе на територията на лагера от палатки, забелязан при полета на Дорго. Почти веднага след него от джунглата се показаха Рок и Дого, чиито лица имаха доста измъчен вид. Един по един или на малки групи, от отровната зеленина се измъкваха и бойците, чиито боен ред отдавна бе нарушен. Барди си отдъхна едва след като се появиха мулетата, които теглеха лафетите с провизии и оръдията, последвани от конете възседнати от Бино, Заган, Горо и децата.
Кралят се приближи към една от палатките и внимателно повдигна с меча си полите на входа й. Оказа се празна. По пода й се търкаляха различни разхвърляни вещи: съдове за храна, завивки и мръсни дрехи. Рок и Дого, заедно с още няколко стотника, се включиха в прегледа на останалите палатки, но не намериха нищо по-ценно, достойно за отбелязване. Във вътрешността им бяха разхвърляни множество глинени фигурки на някакво божество с оцъклени очи и доста неугледен вид. Централната по-голяма шатра беше напълно пуста.
Доколкото беше възможно, бойният ред бе възстановен и бойците след известно време започнаха да прекосяват остатъка от джунглата, който ги делеше от участъка обработена земеделска земя, забелязана от въздушното разузнаване. Из влажния полумрак, през който преминаваха се въртяха различни гадинки, които хапеха, жилеха и се мъчеха да се лепнат на някое по-оголено място от човешката кожа, за да смучат войнишка кръв. Но всички търпеливо вървяха напред и понасяха несгодите.
Най-сетне слънцето блесна пред краля и огря безкрайни редове от високи стръкове царевица. Барди изчака последните бойци да излязат от зеления ад, после възстанови бойния строй и армията продължи марша си по посока към селището, забелязано от Дорго. Да се върви между царевичните редове бе неизмеримо по-удобно. Морските пехотинци лесно се промъкваха между тях, само след дракона, конете и теглените от мулета лафети оставаха повалени стебла. Дзог продължаваше да върви начело, следван от краля.
— Омръзна ми да изпълнявам ролята на булдозер — отвори уста той по някое време. — Няма ли да спрем, за да си починем, а и… да похапнем.
— Забрави ли, че си на диета? — усмихна се измъчено Барди.
— Ти измисли тази глупост, но не си ме попитал дали съм съгласен с нея.
— Ще изтърпиш похода до селището, там все нещо ще се намери за теб — опита се да го успокои приятелят му. — Няма ли да литнеш, за да си уловиш някое диво животно? — ухили се Барди.
— В никакъв случай. Противникът може да ме забележи — отвърна ядосано голямото чудовище.
— Тогава ще понасяш несгодите.
— Да, но коремът ми не e този, който иска да ги понася.
— Засега не мога да ти помогна.
— Така е, като се поведох по акъла ти — въздъхна Дзог. — Ако не ме беше подвел с приказки за женски дракони, щях да си остана в Обединеното кралство. Там поне е пълно с овци и крави, а тук виждам само дребни гущери. Но кретените, които ни нападнаха, сигурно отглеждат някакви домашни животни, а те се хващат много по-лесно.
— Предполага се — рече кралят. — Ала когато в другия свят са откривали Америка, там не е имало нито овце, нито крави. Не съм сигурен и дали е имало и кокошки.
— Какво ме интересуват тези пернати гадинки, не стигат за един зъб — изръмжа драконът и пламъка, който изпусна, опърли няколко царевични стъбла. — Онези с какво са се хранили, тогава?
— Ако са нямали сърни и елени, с някакви животинки от рода на плъховете — каза Барди. — Само че забравих как се казваха. И несъмнено с диви птици и риба. Но най-вече с растителна храна.
— Гадост — заяви Дзог. — Затова шепа конквистадори са им видели сметката. — Колко време ни трябва, за да домъкнем задниците си до селището?