— Дорго спомена за петдесет или шестдесет километра, а досега едва ли сме изминали повече от четиридесет. По пътя към него ще се наложи да пренощуваме. Днес едва ли можем да изминем цялото разстояние.
— А колко сме изминали досега?
— Сигурно около две трети. Вървим повече от десет часа.
— Ох, какво ми дойде до главата! — изпъшка огромният му приятел. — Знаеш ли, че ми се появиха болки в краката? Все пак съм на двеста тридесет и две години и четири месеца. Сигурно вече съм стар дракон, как мислиш?
— Не съм запознат с виталността на вида ви — рече кралят. — Впрочем колко дълго живеете?
— А аз откъде да зная? — обиди се Дзог. — Баща ми и майка ми ги убиха, баба ми емигрира неизвестно къде, а дядо си изобщо не го помня. Имах брат и сестра, но и те някъде изчезнаха. Предполагам, че са умрели от глад. Защото един дракон трябва не само да се крие в някоя голяма дупка, но и да се храни. Затова толкова се тъпча, поради лошите спомени от постоянното недохранване в нерадостното ми детство. Как ти се струва идеята всеки един от бойците да извади от дисагите си по някоя сушена мръвка? Ако я умножим по три хиляди, току-виж се получили няколко добри драконовски хапки?
— Забрави! — отсече кралят по кралски. — И войниците трябва да се хранят добре, за да бъдат боеспособни.
— Така е, прав си — въздъхна драконът. — Но все пак трябваше да попитам. Кога ще направим проклетата почивка?
— Когато започне да се смрачава. Освен това, трябва да изберем удобна и безопасна позиция.
— Хм — изсумтя крилатият и пламъкът, който изригна, направо овъгли няколко невинни царевични стебла, зад които се показа широко поле. Беше засято с дълги редове от ниски растения, по които висяха прегорели шушулки.
— Какво е това? — попита Барди, сочейки редовете. — Струва ми се познато.
— Боб — изръмжа драконът все още ядосан. — Огромно поле, засято с пръдливи зърна. Може да се каже, че тук се намира раят на Горо.
8
В късния следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, войската на Обединеното Кралство направи лагер в седловината между три ниски хълма. Те се бяха оказали на пътя й и изглеждаха доста удобни за прикритие от врага. Барди постави часовои по билата им и нареди на готвачите от обоза да се заемат с приготвяне на топла храна. Скоро дървените въглища в импровизираните огнища бяха разпалени; мяховете с вода с вода излети в баките, бобът, набързо набран от полето, изсипан в тях, заедно с необходимите подправки, късчета сушено месо и осолена сланина, после съдовете бяха окачени на триножниците, поставени над пламтящата жарава. Оставаше само да се следи за приготвянето на простото ястие, което от време на време трябваше да се разбърква с големи дървени лъжици. След около час вечерята бе приготвена. Готвачите разпределиха с черпаците си дажбите във войнишките канчета, хората извадиха сухари от походните си торби и храненето започна.
Барди, децата, Горо и Рок седяха край отделен огън, а Буцефал и останалите коне пощипваха жилавата трева, която растеше наоколо. Драконът беше отпратен към склона на най-далечния хълм по две причини: да не се дразни от мириса на храната и да стои по-далече от хората, за да не ги безпокои с гръмогласното си хъркане, което обикновено повишаваше тоналността си, когато бе гладен. Всеки от компанията се хранеше с войнишка храна, кралят мразеше привилегиите по време на поход.
— Вкусно! — възкликна Рок по някое време. — Браво на готвачите!
— Нямат кой знае каква заслуга. Просто бобът беше току-що откъснат и е расъл на родната си земя — отвърна му Барди.
— По-вкусен е от нашия, отглеждан в Обединеното Кралство — отбеляза Горо.
— Вероятно сега се намираш на върха на щастието си — изрече язвително кралят. — Утре ще отбележим местния ефект върху деликатните ти вътрешности.
— Зная какво си мислиш, но храносмилателната ми система си е лично моя работа — отвърна троснато магьосникът.
— Мога ли да изям само месцето? — попита Дорго. — Драконите ядат растения само в краен случай.
— Прави каквото искаш, само не хвърляй остатъка от храната — посъветва го Горо. — Ще я разпределим между нас.
— Добре — съгласи се дракончето и се съсредоточи в гоненето на мръвки между бобените зърна в неговото канче.
— Татко, утре ще има ли битка? — попита Викто.
— По всяка вероятност да, момчето ми. — Защо ме питаш?
— Ами така, ако има такава, аз и Нилс също бихме искали да участваме. А не да стоим като кукли между лафетите с баки и храни, пазени от Бино и Заган, които също с нетърпение очакват да се включат в предстоящото сражение, но ти не им разрешаваш.