— Вие как го правите? — присви хитро очи Барди.
— Със силата на мисълта, но това става много по-лесно с… — замълча дребния изрод.
— Ясно, с пирамидката или преобразувателя, както ти го наричаш. Затова толкова се напъваш да ти го върна. Какво има във вътрешността му? Да не би да е пълен с микро чипове?
— Не зная за какво ми говориш, но във всяка подобна пространствена форма се поставя специална конфигурация от подредени кристали на… — отново не се доизказа уродливия дребосък. — Обвивката й задължително трябва да бъде от злато, но какво ли ти обяснявам? Боравенето с този тънък инструмент съвсем не е не е за нивото на твоя интелект.
— Слушай какво ще ти кажа! — натърти Барди ядосано. — Премахни торнадото навън, върни качествата на барута ми и може и да те оставя жив, за да съобщиш на другите изроди да изчезват от Америка. Иначе ще ви изколя като пилци. Вече разбрах, че генералния ви щаб се намира в… как го спомена… аха, Теночтан. Впрочем ти как се казваш?
— Никога няма да ти съобщя истинското ми име. Можеш да ме наричаш Гопо, ако това те устройва. Виждам, че едва ли ще стигнем до споразумение, рядко съм срещал такъв инат. Но трябва да знаеш, че ако веднага не си тръгнеш обратно, сигурно те очакват много беди.
— За последен път те питам: ще върнеш ли свойствата на барута? — каза заплашително кралят. — Торнадото черпи енергия от околната среда, следователно не може вечно да съществува. След като температурният градиент между въздушните маси се изравни, то само ще изчезне. Не е лесно да го поддържаш в непрекъснато действие, след като веднъж си го създал.
— Така е — призна Гопо. — Само че не мога да възвърна свойствата на това, което наричаш барут, без преобразувателя, когото присвои незаконно. Сам разбираш, че трябва да ми го върнеш.
— За да ме пратиш в небитието ли? — изхили се нервно Барди. — Не си познал. Стигнах до извода, че няма да се разбера с теб, освен това ти си пряко отговорен за смъртта на стотици мои бойци и трябва да си получиш заслуженото. Умри гадино! — замахна той с меча си, за да разсече неприятния изрод, но в този момент се чу звук, като от спукан балон, и Гопо изчезна.
«Мръсникът се измъкна» — помисли ядосано кралят обърна загрижения си поглед към телата на Рок, Бино и Заган, които продължаваха да лежат на пода. За негова голяма радост, приятелят му се размърда.
— Къде е онази дребна гад? — попита Рок, след като отвори очи, успя да дойде на себе си и доста трудно се изправи на крака. — Доста добре ни изработи.
— Изчезна — отвърна Барди. — Разтвори се във въздуха.
— В този свят магиите са лошо нещо — промърмори огромният мъж. — Този мръсен дребосък успя да ни омагьоса.
— Там е работата, че не е използвал магия, а други методи — поясни кралят и се зае да му разказва за разговора си с Гопо.
— Виж ти! — учуди се Рок след като го изслуша. — Оказва се, че митът за Атлантида е истина. Явно, че столицата, която търсим се нарича Теночтан и е аналог на Мексико от моя свят, но както разбирам, в нея се намират много по-опасни сънародници на въпросното човече. Ако и те също изчезват и се появяват когато им скимне, задачата става доста трудна. Оказва се, че пирамидката, която си взел е доста ценна, на всяка цена трябва да разгадаем тайната й.
В това време псувайки дружно, Бино и Заган също се надигнаха от местата, на които бяха паднали. И двамата мигаха изненадано, каските им стояха килнати на една страна и имаха доста комичен вид.
— Къде изчезна тази дребна свиня? — прогърмя басово Бино.
— Само да ми падне отново, така ще я заколя, мамка й — допълни Заган и разтресе заплашително меча си.
— Измъкна се, без да остави следи от себе си — поясни кралят. — Предлагам да се връщаме, за да видим какво правят Горо, Дасо и децата, а и да разберем какво става навън.
Огледа помещението за последен път, видя още няколко предмета с неизвестно предназначение и ги прибра по джобовете си. След това се сети, че от гарвана, който бе полетял към убежището на Гопо, нямаше и следа. Беше се изпарил още при влизането им в помещението.
Четиримата се върнаха по завоите на коридора и намериха групичката така, както я бяха оставили. Децата се прозяваха от скука, Дорго чешеше опашката си, Дасо въртеше блуждаещият си поглед и само някой гургил би отгатнал какво мисли, а Горо бе клекнал до стената и по физиономията му все още се забелязваха признаци на страх.