— А аз какво ще правя? — попита Горо след като младежът излезе навън, пребледнял от щастие. — Ето защо не исках да обучавам последователи в професията, за да не стана излишен — произнесе той с отпаднал глас.
— Приятелите никога не стават излишни — успокои го Барди, приближи се към него и го прегърна през раменете. — Винаги може да има нужда от теб и засега никой не може да ти отнеме поста на главен съветник.
Донякъде успокоен, Горо си прибра книгата за заклинания и я пъхна в джоба на мантията си.
— Дано да е така, както казваш — заяви той и излезе навън с понижено самочувствие.
— Старецът доста се засегна — отбеляза Рок.
— Такъв е животът — отвърна Барди. — Не само трябва да се осланяш на минали заслуги, но и да даваш път на младите. По всичко изглежда, че престоят ни тук ще продължи още няколко дни.
— Защо?
— Защото ще изпратя част от бойците да донесат от корабите оръдия и мортири. Предстои ни поход към Теночтан, не можем да се лишаваме от боевата си мощ.
— Правилно разсъждаваш — съгласи се Рок. — Но какво ще стане, ако барутът отново откаже да действа.
— Дасо ще му възвръща качествата.
В този момент завесата на входа на трапезарията се отмести, Барди се обърна и усети как кръвта му нахлува в главата, а сърцето му рязко ускорява ударите си. На по-ярката, вече дневна светлина, Малона изглеждаше още по-ослепителна. Беше облечена в туника от лека материя, през която прозираха формите на тялото й, краката й бяха обути в златни сандали, което вероятно бе демонстрация на нейното издигнато положение в обществото и заможност. Прибрана със златен ширит, косата й изглеждаше току-що измита. Тя забеляза смущението му, но прояви достатъчна тактичност и не показа пред Рок дори намек за интимност. Наистина беше изключително умна.
— Добро утро — пропя сладкият й гласец. — Надява се спали добре — мярна се в очите й познатото хищно огънче. — Мой баща иска да говори с теб — обърна се тя към Барди. — Аз ти превежда, колкото може.
Кралят стана мълчаливо от мястото си и я последва. Преди да изкачат стълбата, Малона издебна подходящ момент и впи устни в неговите в страстна целувка. Ситуацията ставаше повече от деликатна. Той не познаваше местните обичаи и не знаеше дали нощното му увлечение няма да има непредвидими последствия. Сякаш отгатнала мислите му, Малона каза:
— Аз вече разбрала. Викто твой син, ти има друга жена. Но тази жена далече, сега аз тук. Ти няма да има проблеми с мен.
Двамата влязоха в стаята на възрастния човек. След кратък, но труден и тягостен за него разговор, поради езиковата бариера, той все пак разбра, че Кекатун, както мъжът се наричаше, е нещо като кмет на Тучока и че по пътя към столицата има още няколко такива селища, а тази страна, която се нарича Мохака, някога се управлявала от крал Мотисима, чиято резиденция била в главния й град Теночтан, но това било докато не се появили другите много лоши хора (атлантите). След това работите тръгнали много зле, защото новопристигналите правели какво си поискат и взели при тях много младежи, които престанали да се държат като свободни хора, защото без съпротива изпълнявали всичко, което им нареждали. Кекатун бил много благодарен на Барди, че накарал поне един от пришълците да си отиде оттук и не се сърдел, че някои от избитите младежи били жители на Тучока, защото те вече не били нормални и не знаели какво правят. Нашествениците накарали местните жители да се молят на Борхатун, техният бог, докато по-рано те имали свои божества и Барди направил много добре, като го унищожил, както вече се разбрало от сина му Викто. И ако смелият голям войн имал желание, нека да останел гост на неговия дом колкото дълго пожелае.
Преводът на Малона бе придружен от много жестове, които заменяха липсващи думи, но все пак тя успя да предаде посланието на баща си. Барди благодари за гостоприемството и излезе в коридора с чувство на облекчение, след това измънка на девойката, че го очакват неотложни задачи и побърза да се измъкне от къщата. Все още не бе наясно със себе си относно бъдещите им отношения.
Не беше стигнал и до средата на площада, когато усети, че някой върви по петите му. Той хвана по навик меча си, обърна се рязко и срещна недоумяващо-блуждаещия поглед на Дасо. Младежът беше приел нареждането му съвсем буквално и се стараеше да не се отделя от него. Кралят му се усмихна и влезе във входа на залата.
Морските пехотинци бяха в състояние на бойна готовност. Напълно въоръжени и облечени, те стояха в очакване на по-нататъшни нареждания. Генерал Дого се приближи към него.
— На вашите заповеди, Ваше Височество — отдаде той чест. — Изпълних вашите разпореждания.