Комхун се повъртя и погледът му се спря върху царевичните питки, които се намираха върху масата.
— Кажи му, че докато тръгнем, може да се нахрани. Не вярвам Кетцотлак да възрази.
Малона преведе и стопанинът на къщата кимна, макар и с не голямо удоволствие. Барди излезе навън и повика отговорника по прехраната, после тръгна да търси Рок. След малко го намери го в залата на храма. Приятелят му провеждаше странно занимание. Обикаляше около статуята на Борхатун и я почукваше с дръжката на пистолета си.
— Какво правиш? — учуди се кралят на безсмислените за него действия.
— Гледай, тук бие на кухо — удари по-силно с пистолета си Рок и в тялото на идола зейна дупка. Грамадния мъж извади запалка, щракна я и пъхна ръката си в тъмното пространство, за да освети вътрешността й, която се оказа с формата на тръба. — Стар номер, познавали са го още от древността.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барди, който все още не разбираше смисъла на действията му.
— На това място, стената на идола бе толкова тънка, че служеше за резонатор. Сигурен съм, че каменната тръба изпълнява ролята на звукова фуния, която стига до стаята на атланта в подземието. Ако отидем да проверим, сигурно там ще открием отвора на изхода й. Хората са идвали да се молят на божеството, а молбите им директно са стигали до ушите на малкия изрод, който ги е подслушвал. Така винаги е узнавал проблемите и настроенията в селището.
— Нали Гопо спомена, че можел да прониква в мозъка на всеки? Беше надникнал в твоя, за да научи английски.
— По този начин е по-лесно. Отпада нуждата от концентрация на мисълта и използване на прибори — заключи Рок. — Какво те води насам?
Приятелят му накратко обясни какво е научил и за какво е пристигнал.
— Искам да ме придружиш — каза той. — Мисията може да стане и опасна. Ще вземем с нас Малона и двайсетина пехотинци, но трябва да тръгваме веднага. Докато ни няма, Дого ще отговаря за отбраната на селището, но то едва ли ще бъде нападнато.
Не мина много време и новосформираната група тръгна към близката планина. Краят на колоната от хора завършваше с двуколка, теглена от две мулета, а вътрешността й бе запълнена от буркани с консервирано пилешко месо.
Тясната пътека се виеше между остри скали, в които тук-таме бяха успели да се впият кактуси и разкривени дървета, а наклонът й непрекъснато се увеличаваше. Комхун вървеше най-отпред, следван от Барди, Рок и Малона. Всички се потяха от усилията, които полагаха. Изкачването на стръмния наклон не беше лесно, на някои още по-стръмни участъци, бойците трябваше да помагат и на мулетата. Пътеката се разклоняваше, пресичаше се от други пътеки и само водачът им знаеше накъде отиват.
След няколко часови усилия, пред погледа им се откри амфитеатрална вдлъбнатина, прорязана от множество разположени една над друга тераси, които явно служеха за производство на земеделски култури. Каменистата почва, която ги покриваше не предполагаше богати урожаи и те по-скоро служеха за елементарна прехрана на местното население, колкото да не умре от глад. По дъното на каньона под тях течеше река, а десният им край завършваше със скален масив, по който бяха накацали множество колиби. Бяха изградени от каменна зидария и не впечатляваха с външния си вид. Пътеката, по която сега вървяха се спускаше под терасите, стигаше до дъното на каньона и брега на реката, и отново се изкачваше към селото. Барди си помисли, че стратегическото му местоположение е много добре подбрано; полегатият скален масив предвиждаше лесната му отбрана при евентуално нападение.
— Ще спрем до реката — каза той. — Малона, кажи на Комхун да повика местния вожд. Нека да му съобщи, че идваме с добри намерения, носим подаръци и сме врагове на атлантите. Няма да продължим нагоре, защото докато се разберем, можем да бъдем лесно избити. Ще бъде достатъчно няколко големи камъка да се стоварят върху главите ни.
Все още намусена, сърдитата красавица все пак изпълни молбата му и възрастния мъж тръгна да изкачва наклона към селището. По всичко личеше, че групата им вече бе забелязана, защото между колибите оживено сновяха някакви дребни фигури. Барди повдигна бинокъла и отбеляза, че повечето от тях бяха въоръжени. Облеклото им се състоеше от къси червени полички и елечета, телата им бяха покрити с кафяви наметки от груба тъкан. Оръжията им не се отличаваха от тези на зобираните бойци, той различи боздугани и къси копия. Ехото на планината разнасяше непонятната им глъч, по всичко личеше, че са доста развълнувани. Комхун най-сетне стигна до тях и завърза разговор с едър мъжага, чиято глава беше украсена с диадема от пера. Вероятно бе вождът им.