Скоро от към селището се зададе къса процесия, оглавена от него. Съставът и наброяваше точно толкова хора, с колкото бе пристигнал и кралят. Контактът с тях щеше да се осъществява по усложнен вариант. Комхун щеше да превежда на Малона, а тя на Барди. След като групата на патлоките се доближи доста близо до тях, вождът й вдигна ръце, за да покаже, че в тях няма оръжие, после застана пред краля, изплю се в лицето му и изплези език. Барди се ядоса и понечи да измъкне пистолета си, но Комхун запелтечи нещо и нежната ръка на Малона доста твърдо го възпря да извърши замисленото.
— Това е най-добронамереното и учтиво тяхно приветствие, израз на топли чувства, особено когато посрещат чужденци с приятелски намерения. Бързо направи същото.
Без много да му мисли, Барди побърза също да се изплюе в лицето на вожда и доста нескопосно изплези език.
Едрият мъж му отправи широка доволна усмивка и тупна с юмрук по гърдите си:
— Мокатек — представи се той.
— Барди Ландирски — направи същото кралят. — Идвам от далечни земи, за да ти донеса ценни подаръци.
— Какви са? — преведе отново Малона.
Барди отиде към двуколката и взе един от донесените буркани, после извади камата си и с нейна помощ отвори метална му капачка. Поради бързите приготовления за отплуването към новия континент, той нямаше време да въведе технологията «туист оф», с която отварянето на капачките щеше да става несравнимо по-лесно. Кралят бръкна с камата в буркана и набучи на върха й първия му попаднал къс пилешко месо, консервирано с подправки. След това го извади и го поднесе на вожда.
— Кажи му да го опита — обърна се той към Малона.
Едрият мъж посегна несмело към предложеното и по всичко личеше, че вниманието му повече е съсредоточено към стоманеното острие, насочено към него, но бързо дръпна мръвката, а Барди побърза да прибере оръжието. След няколко замислени мляскания, лицето на вожда светна.
— Казва, че е много вкусно и ти благодари за подаръка. Пита колко още ще му дадеш — преведе девойката.
— Кажи му, че цялото съдържание на двуколката е негово.
— Вождът е доволен от подаръка и те кани да посетиш дома му в селото — продължи с превода Малона. — Иска да си поприказвате.
— Благодаря много. Точно за това съм пристигнал.
Вътрешността на представителната колиба се оказа доста скромна. Стените й бяха голи, по измазания с глина под бяха постлани рогозки, в ъгъла се забелязваха няколко гледжосани съдове, купички и панички, придружени от неизменната кана, в която вероятно се намираше същата ободряваща напитка, типична за обитателите на Тучока и Поктатлек. Тя доста приятно пощипваше езика с леката си ферментация, беше сладка и наподобяваше по вкус на «Кока Кола», която консумираше в света на Холивуд.
Вождът седна върху рогозката и направи знак на Барди, Рок, Малона и Комхун да се разположат около него. След това плесна с ръце и някаква жена незабавно се появи в помещението, за да постави каната в центъра на образувания кръг от хора, после разпредели купичките между всеки от присъстващите и тихо се измъкна навън. Вождът собственоръчно отля от напитката на Барди, изплези език и му я поднесе. Този път, слава богу, не го наплю. Импровизираното съвещание започна.
След доста излишни приказки, кралят накрая разбра, че атлантите са много лоши хора, защото откакто се появили, народът на Мокатек водел полугладно съществуване и вече не можел да «взема назаем» от богатата реколта на съседите си. Но също така стана ясно, че дребните изроди не могат да го подчинят, защото великите комтуни на всяко негово селище, успешно се справят с тяхната магия и я неутрализират. Стана ясно, че комтуните са шаманите на племената на патлоките, които вероятно притежаваха изключителни качества в областта на психотронната война. Барди го беше подозирал, но едва сега му се изясни причината за построяването на стените край Тучока и Поктатлек, както и организираната от атлантите армия от зомбирани типове. Беше за учудване, но те не бяха успели да се справят с този див народ, който се явяваше негов естествен съюзник. Кралят разбра, че от двайсетината села на неговите съплеменници могат да се наберат около пет хиляди боеспособни войни, а такава армия би могла да му бъде особено полезна. Той поиска да се запознае с местният комтун. Вождът се съгласи, отново плесна с ръце и каза нещо на същата жена, която бързо бе надникнала в помещението и веднага изчезна. Скоро в колибата се появи мършав на вид човек с орлов нос и пронизващ поглед. По врата му бяха окачени гердани с нанизани върху тях изсушени крила от прилепи и опашки от някакви дребни животинки, които не бяха от плъхове, защото тези животни все още не бяха заразили американския континент, но атрибутите му не оставяха съмнение за естеството на неговата професия. Беше наметнат с черна наметка с качулка, под която се подаваше мръсната му коса, а дългата му дреха с неопределен цвят стигаше почти до петите му. Барди съжали, че колегата му Горо не се намираше тук, за да обменят професионални умения, но за старият човек щеше да бъде невъзможно да се изкатери по тези стръмнини. Кралят зададе на влезлия няколко въпроса и след като не получи смислени отговори, се отказа да контактува повече с него. След това без да поиска някакво разрешение, комтунът се настани до тях, за да присъства до края на разговорите.