— И после убивате децата, които раждат, ако не ви харесат. Така ли е? — вбеси се кралят.
— Да, щом не отговарят на изискванията на чистата раса, към която се стремим — потвърди дребосъкът. — Ала от всяка експериментална серия трябва да остава поне едно от мъжки пол, с което опитите да продължат. Но е необходимо време, за да порасте и да добие полова зрялост. Затова експериментите трябва да продължат дълго, с различни партиди от донори, които се оплождат всеки месец.
— Още малко остава да го застрелям — извика Барди. — Разбираш ли за какво става дума? Събират жени, разделят ги като стада от добитък, променят генният състав на яйцеклетките им и след това ги принуждават да забременеят от подбрания от тях модифициран мъжки индивид, а накрая убиват децата им. Може би само някое от тях остава живо, но не се знае дали после също не го убиват. В продължение на двайсет и пет години извършват тази гадост в името на чистата си раса! Кетлоните наистина е трябвало да ги унищожат до крак.
— Дано и те да не се домъкнат тук — почеса се Рок по брадичката. — Атлантите поне имат намерението все някога да си отидат, докато тези кетлони ми се струват много по-опасни.
— Какво става с женските донори след като родят? — зададе кралят пореден въпрос.
— Също ги унищожаваме, след това ги заменяме с други. Ако ги освободим, има опасност да се внесат смутове в местното население. А то вече е свикнало някои от младите им жени да изчезват.
— Не виждаш ли?! — изкрещя Барди. — Тези гадове са най-хладнокръвни убийци на невинни същества. Да не говорим колко още са зомбирали.
— Ами ние какви сме — отново се почеса Рок. — Не си ли спомняш колко народ изби, когато стреляше с базуката от гърба на Дзог и хвърляше ръчни гранати?
— Беше съвсем друго. Тогава защищавах страната си от вражески нападения.
— Да, но тогава загиваха и невинни хора. Гребците по галерите на ромтите бяха роби.
— Какво мислиш, че не съжалявам за част от действията си ли? — ядоса се кралят. — Но тези не съжаляват за нищо. Това е разликата.
— Просто искат да оцелеят като раса — заяви лаконично Рок.
— Да го правят на друго място, не в този свят.
— В това съм съгласен с теб, продължавай, ако обичаш, с разпита.
— Колко от вас се намират тук? — попита Барди атланта.
— Около сто човека. Повечето са учени, които се занимават само експерименти.
— Къде се намират?
— В подземията на двореца в Теночтан. Там се намира и мощният преобразувател за групово прехвърляне.
— Къде се намира светът, от който пристигнахте? — попита Барди със затаен дъх.
— Не зная — разочарова го Дилмон. — Това е известно само на главният килог и на неговите мандалони.
— Достатъчно — каза кралят. — Едва ли ще научим нещо повече. — Този какво да го правим?
— Вече не е по-опасен от кротка овца — обади се Дасо. — Никой друг, освен негов сънародник, не може да премахне блокировката в мозъка му. Предлагам да го храним и да го държим при нас като домашно куче. Когато стигнем до Теночтан, може отново да ни потрябва. А сега може да ни освободи от присъствието си, видът му не особено приятен.
— Почакайте! — плесна се по челото Барди. — Сетих се, че искам да го попитам още нещо. Слушай, Дилмон. Нали каза, че сателитната атака на келтоните е унищожила едната съставка от хромозомния набор в половите ви клетки, така ли беше?
— Да, точно така — потвърди атлантът.
— Но доколкото съм запознат с биологията, тя съществува само в мъжките индивиди? И при вас ли е било същото?
— Разбира се — отвърна човечето.
— Тогава вие какви сте? Мъже или жени?
— Нито едното, нито другото. Вече нямаме изявени полови белези, те изчезнаха след няколко клонирани поколения. Понякога се проявяват в атрофирал вид. Затова се налага да използваме местни донори.
— Значи сте безполови кастрати, но погледнато по-научно, всички сте жени.
— Ние сме атланти — отвърна безпомощно Дилмон. — Засега сме такива, каквито сме. Но някога сме били горда раса, която е повелявала на всички останали.
— Затова сте изгубили мъжкото си достойнство, за да правите поразии. С него си е отишъл и усетът за благородство и доблест в постъпките ви, типични за силния пол — заключи кралят, в когото се беше пробудило рицарското му чувство, спомен от младините — когато яздеше крантата и носеше тенекии по тялото си с мечтата да убие дракон и да защищава онеправданите. — Махнете този боклук — каза той с погнуса.
Рок повика пазачите и им нареди да отведат пленника (или пленничката), но този път да не го завързват и да му оставят храна и вода.