След едноседмична почивка, за голямо облекчение на жителите на Тотламктеток, обединените войски го напуснаха и се отправиха към последната си цел — бившата столица на крал Мотисима — Теночтан. Преходът до него щеше да продължи още няколко дни и изискваше преодоляването нов, още по-страшен високопланински проход.
Стените на Тотламктеток още се забелязваха зад гърба им, когато Дзог напусна колоната, засили се по оголения участък, встрани от станалия по-широк път и литна. След като направи широк кръг над войските, Барди го забеляза и се учуди от постъпката му. Дзог набираше височина и през бинокъла се виждаше, че огромните му ноздри душат нещо, след това той се насочи към някакъв планински връх и скоро изчезна от полезрението. Кралят незабавно пришпори Буцефал и се отправи към средата на колоната, където се намираха обозът на армията, Малона, Горо и децата.
— Дорго, къде отиде баща ти? — попита той дракончето, след като стигна до тяхната група.
— Каза, че е надушил специфична миризма, донесена от вятъра и отиде да провери произхода й. — Но аз лично мисля, че тръгна да си търси нова жена.
— Защо не ме предупреди?
— Нямаше време. Вятърът можеше да смени посоката си и той да изгуби следата — поясни Дорго. — Въпреки че нашето обоняние е много по-силно от кучешкото.
— Каза ли кога ще се върне?
— Не, но ми забрани да го последвам.
— Какво толкова се вълнуваш — намеси се Горо. — Не е малък, може да мисли с голямата си кратуна. Все някога ще се появи.
— Въпросът е кога? — ядоса се Барди. — Не може да изчезва, когато най-много ми трябва.
— Аз лично го извинявам — обади се Малона. — Да стоиш самотен над двеста години и после още петнайсет, съвсем не е лесно.
— Драконите изобщо не са самотни — обади се Дорго. — Само понякога изпитват остра нужда да продължат рода си.
— Ти пък откъде знаеш? — сряза го красавицата.
— Подслушвал съм го. Веднъж баща ми разговаряше с Горо на тази тема, но бяха забравили вратата на обора открехната. Освен острото си обоняние, драконите притежават и превъзходен слух.
— Тогава защо при тези качества почти са измрели? — вмъкна се Викто в интересния за него разговор.
— Защото са предпочитали да се крият и повечето от тях са били много мързеливи, за да си изкарват прехраната с ловуване — обясни Дорго.
— Остави го намира — намеси се Горо. — Малкият четирикрак не лъже. Нито за разговора в обора, нито за причините за измиране на драконите. Ние, хората имаме най-голяма вина, че не сме поддържали живота на братята си по разум поне с някоя дръглива крава, оставена пред пещерите им. Дължи се на собственото ни скъперничество, много добре го зная, защото и аз някога притежавах това лошо качество.
— Не предполагах, че вече си станал щедър. Да не би да си раздал златото си на бедните? Доколкото зная го държиш в кралския трезор срещу лихвени проценти — подкачи го Барди.
— Не те е срам — озъби се магьосникът. — Забрави ли колко от париците ми отидоха във фонд «Ландирия», който навремето създаде в Холивуд…
— Знам, знам — прекъсна го кралят, който го чувстваше близък, но понякога обичаше да го дразни. — Тогава едва те накарах да ги дадеш.