По едно време Барди усети, че му причернява пред очите и с върховни усилия едва успя да се задържи върху седлото на Буцефал. Наоколо се раздадоха леки писъци, част от артилеристите изпуснаха факлите си, останалите направо се свлякоха върху дулата на оръдията. От групата на комтуните се разнесе нестроен писък на болка. Неочакваната масова психотронна атака поваляше хората и ги караше да крещят. Това продължи няколко страшни мига, после черната вълна, която ги беше заляла, се отдръпна от съзнанието им, всички постепенно се окопитиха и възвърнаха сетивата си. Околността бе възвърнала цветовете си, наоколо беше приятно тихо и слънцето грееше ласкаво. Зомбираните бойци бяха изпуснали оръжията си и зашеметено се гледаха един друг, след това се разбягаха. Стана ясно, че комтуните и Дасо бяха постигнала окончателно надмощие.
— Успяхме! — провикна се младият магьосник. — Въпреки че последната психическа атака на атлантите беше страшна. Но мисля, че изобщо ги отказахме от идеята да произвеждат мисъл форми — заяви той самонадеяно.
Кралят вдигна меча си и последван от Рок препусна по моста, пред него се вече се тресеше огромният задник на Дзог, който препускаше в конски тръст. Специалните отделения на иберийците и витангите се втурнаха след тях, без да срещнат по пътя си някаква съпротива. Артилеристите подкараха мулетата и колелата на лафетите заподскачаха по каменния калдъръм. Войските ги последваха в ускорен ход и някои от бойците се провикваха от радост.
Най-прекият път до двореца минаваше край градската стена и човешкият поток се изливаше покрай нея. След известно време челната част на колоната стигна до площада пред двореца и разля по широкото му пространство. Барди нареди да разположат оръдията срещу входа на последната крепост на атлантите и заедно с неоценимите си бойни другари се оттегли встрани от тях. Не след дълго последва мощен залп, който се оказа достатъчен да превърне здравите врати в тъмни отвори. До следващ не се стигна, защото от дима, който излизаше от тях се подаде малко кривокрако човече, което размахваше някакъв бял парцал.
— Барди, почакай! Искам да поговорим — каза то на английски и кралят се сети: малкият изрод не можеше да бъде друг, освен предишният му познат Гопо.
— Този кретен ли ме просна на пода в подземието? — просъска Рок, който изглежда също се беше досетил. — Сега ще си уредя сметките с него — извади той пистолета си.
— Почакай, нека да чуем какво ще каже — отвърна приятелят му. — Ела по-насам — махна с ръка към кривокракия атлант.
— Нали няма да ме убиете? — едва не проплака човечето. — Ако тогава не бях изчезнал, със сигурност щеше да го направиш.
— И сега не съм далече от тази мисъл, но за известно време ще останеш невредим. Да видим какви ще ги надрънкаш.
— Барди, идвам при теб от името на главния килог, който те призовава към благоразумност и разчита на твоето благородство. Имай предвид, че досега нито той, нито мандалоните му са се занимавали с теб, но ако го направят…
— Не знаех, че тези възвишени думи са ви известни — подхвърли саркастично кралят. — Какво се опиташ да ме излъжеш?
— Не става дума за измама, а за джентълментско споразумение.
— Какво предлага началника ти?
— Да станеш владетел на тази огромна територия, но да ни позволиш да си заминем, заедно с опитните донори. Самият той не вярва, че си способен да унищожиш усилията на цяла разумна раса, претърпяла милиони години развитие.
— Така наречените донори са човешки същества и също имат право на съществуване. Няма да стане.
— Защо ти са? Те са непълноценни. Не притежават и една десета от твоят интелект, да не говорим за нашия. Какво толкова те интересуват двеста мръсни туземки?
— Важен е принципът. Освен това, ако ви позволя да се заминете, може да се завърнете с някой по-мръсен номер.
— Никога няма да стане, обещавам го! Признавам, че почти си победил една велика раса.