— Това е вместо целувка за довиждане. Съжалявам, че вече няма да има с кого да се заяждам.
— Пожелавам ти още много деца — каза Горо задавено. — Може би ти беше най-близкият ми приятел, въпреки че обичах да те ядосвам. Барди все пак се големееше и пазеше известна дистанция. Знай, че винаги ще си спомням за теб и ще ми липсваш — едва не се разплака магьосникът. — Довиждане Рок, довиждане Малона — прегърна ги старецът един след друг и тръгна да излиза от склада.
— Почакай да изкарам колата ти пред склада, не ми каза и кое заклинание да използвам за прехвърлянето — извика след него Дасо.
— Онова, за осъществяване на желания — отвърна старецът. — Подарявам ти автомобила, и без това ти го избра, а аз не мога да го карам.
Преди младежът да успее да му благодари, Горо мина през отворената врата и зави покрай външната стена на постройката, за да изчезне от полезрението. Той наистина ги напусна, а последните му постъпки бяха съвсем благородни — беше успял да се извисил над самия себе си.
— Рок, моля те вземи двете базуки и ги зареди, после ми донеси една от тях — каза Барди след като преглътна буцата в гърлото си. — Може би след прехвърлянето ще се наложи да стреляме — уточни той. — Дасо, започвай да произнасяш заклинанието, дай ми знак, когато си готов.
Докато младежът бърбореше неразбираемите думи, Рок Свенсон се върна при Барди и му подаде тежкото оръжие. Той го нарами, изчака кимването на младежа и кликна върху бутона «Save». Всички изпитаха обичайното за всеки преход замайване, след това складът, заедно със съдържанието си, се стовари пред двореца в Теночтан.
Барди изскочи навън заедно с Рок и двамата натиснаха спусъците на базуките. Реактивните снаряди полетяха към стъкленото око на уреда, насочен към тях, избухнаха и на мястото на попадението остана голяма овъглена дупка.
Едва сега кралят се обърна и се огледа. Артилеристите бяха изпопадали по оръдията си, факлите в ръцете им още горяха и те явно не бяха успели да ги поднесат към отворите за запалване в дулата им. Бойците от войската му изглеждаха като заспали, а комтуните бяха паднали върху настилката на площада и телата им се извиваха в странни гърчове. Беше ясно, че след мига, в който бяха прехвърлили групата на Барди в подобието на Холивуд, главният килог и мандалоните му бяха осъществили нова страшна психотронна атака. Всред цялата замряла околна картина, единствен Гопо се пулеше насреща му и още поклащаше пръта с белия парцал, готов да го захвърли и да побегне. Преди да успее да проговори нещо в своя защита, Рок мълниеносно извади пистолета си и го застреля на място. Малкото човече се свлече на площада и от пробитата в челото му дупка закапа бледа кръв. Дворецът, със зейналите се срещу тях отвори изглеждаше като мъртъв, без признаци на човешко присъствие.
— Дасо, бързо идвай на помощ! — изрева Барди. — Веднага се заеми с комтуните!
Младежът се затича към тях откъм вратата на склада и пътьом извади преобразувателя си, след това клекна, наведе се над него и остана във сгърчена поза. Потта отново закапа по челото му и лицето му почервеня от напрежение. Не мина много време и един от комтуните се надигна, приближи се към него и сля усилията си с неговите във вече обединеното им съзнание. Един по един, останалите му съплеменници също се надигнаха и се присъединиха към тях.
— Залегнете! — изрева Барди, защото артилеристите внезапно излязоха от вцепенението си и поднесоха факли към дулата на оръдията, съгласно заповедта, която бе дал преди да изчезне от този свят, а сега беше късно да ги спре.
Тътенът на залпа почти ги оглуши, отворът в стената, пробит от базуките, стана троен. Един по един, бойците също започнаха да излизат от вцепенението си и да придобиват нормален вид. Украсеният с диадема от пера войн, който се приближаваше към тях, не можеше да бъде друг, освен Мокатек.
— Тези атланти лошо нещо — каза той на сравнително сносен ландирски. — За малко нас всички да убият. Какво онова голямото? Досега го нямало — посочи той склада.
— Това е наша собственост — рече Барди и посочи Рок. — На него и на мен — поясни той.
— Значи не трябва да го пипа — установи Мокатек.
— Точно така — отвърна кралят и си помисли дали вождът вече е разбрал значението на думите «торен бръмбар» и «дивак».
Мокатек ги напусна, за да отиде при своите, а той забеляза сина си, който заедно с Нилс се промъкваше към тях.
— Татко, преди малко имах чувството, че действителността около мен се изгуби, затова дойдох да те попитам дали наистина е било така. Никога досега не бях изпитвал такова непривично усещане — съобщи Викто, който без разрешението на Бино и Заган бе проявил инициативата да стигне до челната част на войските. — Изгубих усета за реалност и наоколо всичко изглеждаше като замръзнало, сякаш времето бе спряло хода си.