— Забелязах — отвърна кратко Ролф и рязко се обърна да си върви.
Сейдри изчака, докато напитката подейства. След известно време надзърна през един процеп на платнището. Гай беше седнал и с усилие държеше очите си отворени. Тя огледа бързо останалите нормани и установи, че са седнали да вечерят. Един свиреше на виола. От водача им нямаше и следа, което тя отбеляза със смесица от благодарност и подозрение. Къде ли се беше запилял?
Все едно. Тя трябваше да се възползва от удобния случай.
Сейдри пристъпи към задната стена на палатката. Кожите бяха здраво съшити и затъпкани и тя положи немалко усилия, докато успее да ги повдигне. Легна по корем и с мъка се изтегли навън. Запълзя безшумно, докато стигна първите дървета. Там спря за малко, вслуша се в гласовете и смеха на норманите и си пожела да беше тъмна нощ.
Приклекна предпазливо и затича в посока към селото под защитата на дърветата. Трябваше да остави зад себе си опожарените руини, едва тогава щеше да се почувства по-сигурна. Надяваше се, че никой от норманите няма да потърси изостанала слугиня, за да насити похотта си с нея. И отново се запита къдели беше той.
Изгорената нива не предлагаше прикритие и Сейдри се приведе колкото може повече. Можеше само да се моли да не я открият зад стърчащите руини на селските колиби. Наоколо не се виждаше жива душа. Селяните бяха побягнали към Елфгар, а може би и на изток, към съседното село Латъм. Тя се мушна между две наблизо разположени колиби, но преди да навлезе в овъглените зеленчукови лехи зад тях, инстинктът й подсказа, че не е сама.
Чуха се стонове.
Сейдри се подчини на инстинкта си и хукна да бяга. Тя беше лечителка, тук имаше ранен човек, който се нуждаеше от помощта й. Зави зад ъгъла и отново чу стоновете. Твърде късно осъзна заблудата си. Това не беше стон на ранен, а пъшкане от физическа наслада.
Тя замръзна на мястото си и в същия миг видя двойката.
Сейдри позна Бет, пищна тъмнокоса вдовица. Пълните й бели бедра бяха разтворени, ръцете й бяха вкопчени в широките рамене на мъжа, който беше легнал върху нея. Бет въртеше хълбоците си, той я пронизваше с мощни тласъци.
Норманинът. Сейдри стоеше като вцепенена, неспособна да се раздвижи. Той беше само по жакет, панталонът му беше свален до коленете. Опрял ръце в земята, той се вдигаше и спускаше като могъщ жребец. В един момент спря и Сейдри видя члена му, огромен, червен и блестящ от влага. После отново се потопи в утробата на жената. Тялото на Бет се разтърси от силни тръпки, тя извика гърлено. Виковете се повториха и мъжът изпъшка задавено. Сейдри видя ясно лицето му, разкривено от дива жажда. Той се сгърчи като от удар и рухна върху изнемощялата слугиня.
Сейдри усети как кръвта зашумя в ушите й. Стана й ясно, че двамата много скоро ще се окопитят и ще я забележат. Отдръпна се назад, неспособна да откъсне очи от двойката. Изведнъж мъжът вдигна глава и погледите им се срещнаха.
Сейдри хукна да бяга.
Знаеше, че той я преследва. Близостта му беше заплашителна като надигаща се буря. Тя не измина и десет крачки, когато той изскочи зад гърба й, хвърли я на земята и падна тежко отгоре й. Сейдри изпищя. Ръцете му стиснаха гръдния й кош като железни пръстени, притиснаха се болезнено в пълните й гърди. Устата му беше на тила й, съвсем близо до ухото. Горещият му дъх опари кожата й.
— Пак ли шпионираш? — изпъшка той.
Сейдри искаше да пищи, искаше да плаче. Искаше да се обърне и да му издере очите. Съпротивата й беше ожесточена. Мъжът разхлаби хватката си дотолкова, че тя да може да се обърне, но я задържа между бедрата си като в клещи. Сейдри посегна да издере очите му, но той сграбчи ръцете й и притисна тялото й към пулсиращите си слабини.
Тя вдигна глава, за да захапе ръката му. Ала преди да е успяла да забие зъби в плътта му, той изруга, изви ръцете й на гърба и я притисна още по-силно до себе си. Тя изкрещя гневно, усети как членът му се втвърди при допира с тялото й и се опита да го ухапе по рамото. Той сграбчи дебелата плитка на тила й и издърпа главата й назад. Тя беше пленница в неестествено изкривена поза, притисната до мускулестото му тяло, плитката й беше в ръката му. От гърлото й се изтръгна задавен стон.
— Престани да се съпротивляваш — изръмжа мъжът. — Или, кълна се в бога, ще те взема още тук и сега!
Сейдри се скова.
Той дишаше тежко.
— Как мина покрай Гай?
— Той заспа — отговори задъхано тя.
В сините очи блесна подозрение.
— Гай? Той никога не заспива, когато е на стража.
— Този път обаче заспа — повтори упорито тя.
Очите му се впиха в нейните, продължиха към устата. Сейдри се разтрепери.
— Не. — Живият спомен за езика му, толкова горещ и мокър в устата й, й причини гадене.