Кублай наблюдаваше от две мили минаващата армия — огромна прашна колона от мъже и коне. Беше опасно да се приближава толкова, но познаваше отлично начина, по който се движеха съгледвачите, и се промъкваше между тях, като продължаваше да следва ханската войска. Помагаше му и обстоятелството, че не беше единственият жив човек в степта. Движението на толкова много воини и коне събуждаше интереса на пастири и бедни семейства, които излизаха от домовете си и в далечината често се виждаше как бързат да се махнат от пътя на хана. Самият Кублай беше облечен в опърпан стар дел, а лицето и ръцете му бяха почти черни от мръсотия. Надяваше се, че може да мине за един от тях, ако го открият.
Докато лежеше във високата трева, прокара ръка по тъмната муцуна и бърните на коня. Животното лежеше, опряло буза в земята, както беше научено. Въпреки това се нуждаеше от докосване, за да остане в тази неестествена поза. Влажните кафяви очи го гледаха и Кублай не можеше да попречи на опашката да спре да пъди мухите и да разваля прикритието му. Никой не бе в пълна безопасност в близост до туманите и техните съгледвачи, но трябваше да знае какво става. Посланието, което бе научил наизуст, щеше да донесе смърт за мнозина, ако ханът научеше за него. Знаеше, че трябва да е сигурен дали изобщо има нужда от него. Ако ханът поведеше войската си далеч от земите на Бату, Кублай можеше просто да се върне тихомълком в Каракорум. И никой нямаше да спомене за това пътуване.
Тази сутрин туманите бяха завили на север. Каракорум остана далеч зад тях и Кублай ги наблюдаваше с растящ гняв. Най-сетне нямаше съмнение каква е истинската цел на хана. Въпреки това той беше изчакал, за да се увери, че няма да обърнат обратно или да спрат при някое езеро за водопой. Имаше извара и месо в дисагите си и за един ден можеше да измине почти два пъти по-голямо разстояние от туманите, ако се наложеше. В най-добрия случай войската на хана изминаваше по четирийсет мили на ден, като потегляше почти по пладне и се движеше, без много да бърза. Кублай ги следеше, искаше му се да греши, но вече не можеше да отрича истината. Когато и последните редици се скриха от погледа му, той потупа коня си по муцуната, за да го накара да се изправи. Беше почивал цял ден, но не можеше да препуска лудо през нощта. Ако конят му си счупеше крак в тъмното, никога нямаше да ги настигне и Бату нямаше да бъде предупреден.
Следващото утро го завари само на шестнайсет мили северно от войската, недалеч от малко село, разположено до поток в подножието на ниски хълмове. Водата му привършваше и той реши да спре и да си купи продоволствия от селото. Хълмовете наоколо бяха голи и Кублай знаеше, че ще му се наложи да препуска здравата през целия ден.
Подкара коня си бавно, за да видят пастирите, че е сам. Селото се състоеше само от четири малки гери, подсилени с дърво и превърнати в по-постоянни постройки. Мина покрай вонящата отходна яма и кимна на себе си. Семействата бяха бедни, но поддържаха чистота.
Появата му накара едно стадо кози да се пръсне пред него, а тревожното им блеене свърши работата на куче пазач и вдигна обитателите на крак. Миг по-късно двама мъже се изправиха пред него с опънати лъкове.
— Искам да купя храна и да напълня мяха си с вода от потока — каза на висок глас той.