— Хайде — каза по-възрастният съгледвач на другаря си. Беше изгубил интерес към тримата парцаливи мъже, които се караха на пътя. Кублай продължи да умолява съгледвачите, докато се обръщаха да си тръгнат, но вече беше изпълнен с облекчение. Накрая остана отново сам с двамата пастири. Те се взираха в него, сякаш беше някакво побесняло куче. Онзи с окървавената уста изплю червена храчка и заговори, макар усилието да му струваше много.
— Кой си ти? — успя да попита той.
— Просто пътник — отвърна Кублай. Мускулите му твърде дълго бяха напрегнати в очакване на атака и ръцете му трепереха, когато отпусна юмруци. — Както казах, трябва ми храна и вода. И ако още имате намерение да ме оберете, втория път няма да съм така милостив. Един вик и онези двамата ще се върнат.
Пастирите инстинктивно погледнаха в посоката, в която бяха изчезнали съгледвачите. Идеята сякаш изобщо не им допадаше. Насред степите правосъдието беше рядкост. Дори далечното присъствие на ханските хора беше достатъчно да всее ужас в сърцата им.
Вместо да обърне гръб на двамата, Кублай отново яхна коня си и го подкара зад тях, докато пълнеха мяха му и приготвяха малък вързоп прясно опечено агнешко и хляб от едро смляно брашно. Миришеше превъзходно, но нямаше да си позволи да му се наслади, докато войската на хана не остане далеч зад него. Земите на Бату се намираха на повече от хиляда мили на север, но не беше достатъчно да стигне до него малко преди хана. Кублай мрачно продължи нататък, като се оглеждаше за най-малкия признак от съгледвачи в далечината. За да избяга, Бату се нуждаеше от цялото време, което можеше да му осигури.
7.
За три дни здраво препускане Кублай докара коня си до пълно изтощение. Горкото животно пасеше в съня си, но така и не му оставаше време да се възстанови, преди да бъде яхнато отново. Кублай беше скован от болка, когато се качи в седлото на четвъртия ден. Нямаше мазолите на съгледвачите и голяма част от кожата на задника и кръста му се беше протъркала. Всяка сутрин беше агония, докато коричката падаше, след което започваше тъпа болка, която продължаваше през целия ден. Не знаеше колко далеч е стигнал, но едно беше сигурно — войската на хана бе далеч зад него. Бату беше взел цял туман воини и семействата им, когато замина за новите си земи. Хората му вече се бяха увеличили и такова множество не можеше да се скрие лесно. Кублай очакваше да открие следи от тях, макар че това бе предизвикателство за някой следващ ден.
Непосредственият му проблем бе, че конят му губеше тегло с тревожна бързина, потеше се и на устата му избиваше жълта пяна. Време беше да изпробва ям линиите според плана, който му се бе сторил така прост в Каракорум. Той извади от дисагите си парчето плат със зашити за него звънчета. Метна го през седлото и отново се ориентира по околните хълмове. Наоколо не се виждаше жива душа, но беше забелязал ям станция на двайсетина мили назад и излезе на пътеката, прокарана от ездачите. Прегледа се още веднъж и се намръщи на собственото си изтощение. Никой ям ездач не пътуваше с багаж. Теглото беше всичко. Намръщен, Кублай разкопча ремъците на дисагите и остави запасите си да тупнат на земята. Лъкът ги последва и той задържа дълго меча си, преди да го постави върху малката купчинка кожа и плат. Намираше се на вражеска територия и се чувстваше безпомощен като новородено без него, но нямаше друг избор. Запази единствено малката кожена чанта, от онези, които носеха ям ездачите — можеше да я закрепи на гърба си. Дори беше написал невинно писмо до измислен получател и беше готов да го покаже, ако го спрат и претърсят, макар това да бе малко вероятно. Никой не се месеше на ям ездач.
Внезапно му хрумна да нареже дисагите на ивици и да увие в тях канията на меча. Получи се вързоп, който можеше да скрие. Оръжието бе ценно и макар да се съмняваше, че ще го види отново, не можеше просто да го остави да се търкаля на земята, за да бъде намерено от някой скитник или което бе по-лошо, от съгледвачите на хана, които щяха да минат оттук.
Откара коня си под някакви дървета и зачака настъпването на вечерта. Оставаха му само още няколко мили, а искаше да пристигне в ям станцията по залез-слънце или дори през нощта. Самият Чингис бе определил разстоянието между отделните станции да бъде двайсет и пет мили. Някои от тях работеха толкова отдавна, че помежду им вече имаше широки пътища и около тях бяха изникнали кирпичени къщи за семействата. Кублай опря гръб на едно дърво, увил повода около юмрука си.
Когато се събуди, дърветата тънеха в мрак. Нямаше представа колко време е спал и изруга, докато ставаше и посягаше към седлото. Конят изцвили и отстъпи назад, така че се наложи да го плесне през муцуната, за да го накара да стои мирен.