— Гуюк! — с ужас възкликна един от другарите му.
Всички бяха наскачали на крака, но не смееха да се намесят. Двамата мъже на дивана се бореха. Ръката на Охир се добра до гърлото на Гуюк. Пръстите му бяха хлъзгави от кръвта и той не можеше да задържи хватката си, а каната се стоварваше отново и отново, докато внезапно не се пръсна и Гуюк се оказа стиснал само дръжката с назъбените остри ръбове. Дишаше тежко, възбудено. Със свободната си ръка изтри кръв от бузата си.
Лицето на Охир се бе превърнало в червена каша и само едното му око можеше да се отвори. Ръцете му отново се вдигнаха, но в тях вече нямаше сила. Гуюк ги отблъсна с лекота и се разсмя.
— Аз съм синът на хана — заяви той. — Кажи, че ще ме подкрепиш. Кажи го.
Охир не можеше да говори. Кръвта го давеше и той се разкашля силно, а цялото му тяло се разтресе. От разцепените му устни се чу гъргорещ звук.
— Не? — рече Гуюк. — Няма да ми дадеш дори това? Нещо толкова малко? В такъв случай приключих с теб, Охир.
Замахна с назъбената дръжка пред ужасените погледи на другарите си. Шумът утихна и Гуюк се изправи, като пусна парчетата камък. Погледна надолу към себе си с отвращение, изведнъж осъзнал, че целият е окървавен — от пръските по косата до широката червена ивица по дела му.
Погледът му се фокусира, сякаш се връщаше някъде отдалеч. Видя увисналите челюсти на другарите си. Трима от тях стърчаха като глупци пред него. Само един стоеше замислен и сериозен, сякаш беше станал свидетел на спор, а не на убийство. Погледът на Гуюк се спря върху него. Гансух беше висок млад воин и се славеше като най-добрия стрелец под неговото командване. Той заговори пръв, със спокойно изражение и глас:
— Господарю, ще го търсят. Позволи да го махна оттук, докато все още е тъмно. Ако го оставим в някоя уличка в града, семейството му ще си помисли, че е бил нападнат от крадец.
— Още по-добре изобщо да не го откриват — каза Гуюк. Разтърка кървавите петна по лицето си, но без да показва раздразнение. Гневът му беше изчезнал и чувстваше пълен покой.
— Както заповядаш, господарю. В южния квартал са изкопани нови отходни ями…
Гуюк вдигна ръка, за да го спре.
— Не искам да знам. Направи така, че да изчезне, Гансух, и ще ти бъда благодарен за това. Обърна се към останалите. — Е? Гансух ще се справи ли сам? Някой от вас трябва да отпрати слугите ми. Питат ли ви, Охир си е тръгнал по-рано.
Усмихна се през размазаните петна кръв.
— Кажете, че ми е обещал гласа си на събора, че се е заклел най-тържествено. Може би глупакът ще ми бъде от полза в смъртта, ако не приживе.
Другарите му се задействаха, а Гуюк ги остави и тръгна към банята, до която можеше да стигне, без да пресича главния коридор. Вече цяла година или повече не се беше къпал без слуги, но кожата го сърбеше от кръвта и искаше да бъде чист. Проблемите, които го бяха вбесили по-рано тази вечер, сякаш изчезнаха и той вървеше с лека крачка. Водата щеше да е студена, но Гуюк се беше къпал в ледените реки от дете. Студената вода стягаше кожата и го ободряваше, напомняше му, че е жив.
Стоеше гол в желязната дзинска вана, украсена по ръба с гърчещи се дракони. Не чу как вратата се отваря, тъй като точно в момента изливаше вода върху главата си от дървената кофа. Студът го накара да изпъшка и потрепери, кожата му настръхна и мъжеството му се сбърчи. Отвори очи и се сепна, когато видя майка си. Озърна се към купчината дрехи, които бе захвърлил на пода. Кръвта по тях вече се бе смесила с водата и по дървения под се стичаха червени струйки.
Гуюк внимателно остави кофата. Торогене беше едра жена и сякаш изпълваше малкото помещение.
— Ако искаш да се видиш с мен, майко, след мъничко ще бъда чист и облечен.
Видя как погледът й се спира върху кръвта по пода и се извърна, взе отново кофата и я напълни с розовата вода от ваната. Дворецът имаше собствена канализация, изградиха я дзински специалисти от специално изпечени плочки. Когато махнеше тапата, издайническата вода щеше да изчезне под града, за да се смеси с тинята и нощната мръсотия от кухните. През Каракорум минаваше канал и Гуюк предполагаше, че водата ще се излее в него или в някоя отходна яма, за да попие в земята. Не знаеше и не се интересуваше от подобни подробности.
— Какво си направил? — попита Торогене. Пристъпи с пребледняло лице и вдигна мократа му, смачкана на топка туника.
— Каквото трябваше — отвърна Гуюк. Още трепереше и не беше в настроение да го разпитват. — Това не те засяга. Ще заповядам да изгорят дрехите.