Отначало не го разпозна в сгъстяващия се здрач. Не го беше виждал, откакто се върнаха от запад в Каракорум, а и ездачът приближаваше в бавен тръс и приведен. Когато Бату вдигна глава, очите на Гуюк се разшириха. За миг осъзна, че е по-сам, отколкото е бил от години. Скъпоценната му войска беше твърде далеч, за да може да я извика. Видя как Бату се усмихва мрачно. Анар извика нещо, но Гуюк не го чу, а се хвърли към коня си и извади закрепения за седлото меч. Орлицата беше станала нервна заради непознатия. Съвсем импулсивно Гуюк дръпна ремъка, който държеше краката й, преди да се отдалечи от коня, за да има повече свободно пространство.
— Няма защо да бързаш, господарю — извика Бату. Изчака, докато не се увери, че Гуюк няма да се опита да избяга с коня, след което се спеши. — Този момент назрява отдавна. Още няколко мига не са от значение.
Гуюк с ужас видя, че той носи меч на кръста си. Докато го зяпаше, Бату извади оръжието и заразглежда острия ръб.
Гуюк стисна меча с вълчата глава, който бе наследил, оръжието от синкава стомана с леко извита дръжка. Предаваше се в семейството от поколения, от хан на хан. Почерпи сила от допира му и захвърли ножницата настрани.
Бату приближи бавно, като пазеше идеален баланс и стъпваше сигурно на земята. Светлината бе слаба и мракът бързо се сгъстяваше, но Гуюк виждаше как очите му блестят. Озъби се, мъчейки се да пропъди страха си. Беше по-млад от Бату и бе обучаван от майстори на меча. Леко разкърши рамене и усети първите капчици пот, избили на челото му, когато сърцето му заби по-бързо. Не беше агне, че да се остави да бъде заклан без бой. Бату като че ли усети увереността му и спря, а очите му се стрелнаха към Анар. Спътникът на Гуюк стоеше замръзнал на десетина крачки встрани, зяпнал като гладно пиле. Ханът осъзна с мъка, че любовникът му също ще бъде убит, ако Бату успее в лудостта си. Стисна зъби и вдигна оръжието.
— Нима ще нападнеш самия хан? Собственият си братовчед?
— Не си мой хан — каза Бату и направи още една крачка. — Не съм се заклевал пред теб.
— Идвах, за да приема клетвата ти, Бату — каза Гуюк.
Бату отново спря и Гуюк със задоволство видя, че е успял да го разтревожи. И най-малкото преимущество беше от значение. И двамата бяха без брони и отлично си даваха сметка, че двубоят ще продължи само няколко мига. Може би двама майстори биха могли да издържат повече време, но за обикновените воини острата като бръснач стомана в ръцете им бе смъртоносна. Един удар можеше да стигне до кост или да отсече крайник.
Бату се озова до понито на Гуюк и той се възползва от момента.
— Удряй!
Бату отскочи от животното, очаквайки то да го ритне. И двамата бяха виждали бойните коне на християнската кавалерия, обучени да бъдат оръжия в битка. Понито на Гуюк обаче не помръдна; вместо това орлицата на гърба му се хвърли с широко разперени криле. Гуюк скочи напред в същия миг, като ревеше с пълни гърди.
В страха си Бату замахна към птицата и мечът я посече, преди ноктите й да стигнат до него. Крилете скриха раната от погледа на Гуюк, но орлицата изкрещя и падна почти в краката му. Той се хвърли към гърдите на Бату и за един тържествуващ миг осъзна, че острието на противника му е твърде ниско, за да отбие удара.
Бату отстъпи настрани и освободи меча си от осакатената птица. Беше паднала по гръб и грабливите й нокти продължаваха да разсичат въздуха, опитвайки се да го докопат. За момент ръката на Бату остана изпъната, отделена от тялото. Гуюк беше вложил всичко в атаката си и едва успя да възстанови равновесието си, но успя да насочи острието нагоре и засегна Бату в ребрата с ръба, докато се отдръпваше за нов удар. Лекият дел се раздра и изпод него бликна кръв. Бату изруга и отстъпи по-надалеч от птицата и господаря й.
Гуюк се усмихна, макар вътрешно да беснееше от раната, нанесена на орлицата му. Не смееше да погледне надолу към нея, но писъците й вече отслабваха.
— Да не си мислеше, че ще бъде лесно? — предизвикателно рече той. — Аз съм ханът на народа, братовчеде. Нося духа и меча на Чингис. Той няма да позволи да падна от ръката на някакъв жалък предател.
Без да сваля очи от Бату, Гуюк извика през рамо:
— Анар! Скачай на коня и препусни към лагера. Извикай дружинниците ми. Междувременно аз ще довърша тази мърша.
Ако се беше надявал да провокира Бату да нападне, успя. Докато Анар тичаше към бялата си кобила, Бату се хвърли напред, а мечът сякаш оживя в ръката му. Гуюк вдигна оръжието си да блокира удара и изпъшка, когато усети силата на противника зад удара. Увереността му се пропука и той отстъпи крачка назад, преди да заеме отбранителна позиция. За миг си спомни първите си уроци — започнеш ли да отстъпваш, трудно можеш да спреш.