— Прати ли хора при Торогене? — попита той Ноян.
Военачалникът се изправи гордо пред него в традиционен дел, с лъщяща от прясната овча мас кожа. Не носеше броня, макар Монгке да му бе позволил да задържи меча си по време на срещата. Нямаше да се страхува от собствените си хора, за разлика от Гуюк и Угедай.
— Пратих, господарю. Ще ми докладват лично, когато приключат.
— А жената на Гуюк, Огул Хаймиш? — попита Монгке и погледът му се премести върху Илугей.
Устните на военачалника се стегнаха, преди да отговори.
— Това не е… уредено все още, господарю. Пратих хора в покоите й, но вратата била залостена и реших, че ще искаш всичко да стане тихомълком. Утре ще й се наложи да излезе.
Монгке остана съвсем неподвижен и Илугей започна да се поти под жълтия му поглед. Накрая орлокът кимна.
— Как изпълняваш заповедите ми, си е твоя работа, Илугей. Съобщи ми, когато имаш новини.
— Да, господарю — каза Илугей и въздъхна с облекчение. Докато Монгке извръщаше поглед, военачалникът отново заговори. — Тя е… популярна в града, господарю. Всички говорят за бременността й. Може да се стигне до размирици.
Монгке свирепо изгледа потящия се мъж.
— Тогава се погрижи за нея през нощта. Направи така, че да изчезне, Илугей. Имаш заповед, действай.
— Да, господарю.
Илугей задъвка замислено устна.
— Никога не се разделя с двете си спътнички, господарю. Чух слухове, че старата познава билки и древни заклинания. Чудя се дали не е заразила Огул Хаймиш със своите магии?
— Не съм чувал… — Монгке млъкна. — Да, Илугей. Това ще свърши работа. Разбери истината.
Обвинението в магьосничество се наказваше безпощадно. Никой нямаше да е склонен да се застъпи за Огул Хаймиш, ако сянката на подозрението падне отгоре й.
Монгке се почувства уморен, докато освобождаваше командирите и пускаше Яо Шъ. Дните бяха дълги за един бъдещ хан, но той беше намерил цел в живота си. Раната щеше да бъде разрязана и изчистена. Само след няколко месеца щеше да управлява монголска империя без дзинска поквара в сърцето й. Това бе чудесна мечта и очите му блестяха доволно, докато Яо Шъ се покланяше пред него.
11.
Торогене седеше в сама в притихналата зала в летния дворец на съпруга си, осветявана от една-единствена лампа, която съскаше тихо. Беше облечена спретнато в бял дел и нови пантофи от бял лен. Сивата й коса беше прибрана плътно назад, нито един кичур не бе успял да се освободи от двете фиби. Не носеше накити — беше раздала всичко. В моменти като този й бе трудно да погледне назад към живота си, но можеше да се съсредоточи върху настоящето. Макар очите й все още да бяха подути от плач по Гуюк, бе успяла да намери нещо като покой. Всичките й слуги си бяха отишли. При първата вест за войниците, приближаващи по пътя от Каракорум, сърцето й бе прескочило един удар. В двореца имаше дванайсет слуги, някои от които бяха с нея от десетилетия. Със сълзи на очи тя им даде всичкото сребро и злато, което успя да намери, и ги отпрати. Несъмнено щяха да бъдат убити от войниците, сигурна беше в това. Новината за смъртните списъци на Монгке вече беше достигнала до нея, наред с описания на екзекуциите в града. Той премахваше всички, които бяха подкрепили Гуюк да стане хан, и Торогене не беше изненадана, че е изпратил войници за нея. Чувстваше единствено умора.
Когато последният слуга пое по пътя по-далеч от Каракорум, Торогене си намери тихо местенце в двореца, от което да гледа залеза. Беше твърде стара да бяга, дори да си въобразеше, че може да се изплъзне от преследвачите си. Странно бе да очаква неизбежната вече смърт, но откри, че може да пренебрегне страха и гнева и да се изправи пред нея. Мъката по любимия й син бе все още прясна и може би твърде голяма, за да изпитва някаква тъга за самата себе си. Беше изтощена като човек, преживял буря и останал да лежи върху скалите, твърде замаян, за да прави нещо друго, освен да диша и да се взира невиждащо.
От тъмнината отвън се чуха гласовете на хората на Монгке, които слизаха от конете. Различаваше всеки звук — от стъпките им по камъка до подрънкването на снаряжението и броните. Торогене вдигна глава и се замисли за по-добрите години. Съпругът й Угедай беше чудесен човек, чудесен мъж, поразен твърде рано от безмилостната съдба. Ако беше останал жив… Въздъхна. Ако беше останал жив, нямаше да е сама и нямаше да чака смъртта в дворец, който някога бе щастлив дом. Изведнъж се сети за розите, които й бе подарил Угедай. Щяха да подивеят в градините, оставени без грижа. Умът й прескачаше от едно нещо на друго, без да престава да чува приближаващите стъпки.