2.
Бату си подсвиркваше, докато се носеше в тръс през зеленото поле към малкия гер в гънките между хълмовете. Очите му непрекъснато шареха за съгледвачи. Не беше обявил за посещението си в родината на монголския народ, а можеше да посочи някои, които биха проявили голям интерес към присъствието му там. Сорхатани бе наследила родното място на Чингис хан от съпруга си преди години. Беше върнала туманите обратно в степите — десетки хиляди семейства, които искаха единствено да живеят по начина, по който бяха живели винаги — на открито, в сянката на планините.
Нищо не будеше подозрение около гера на Субодай. Старецът се беше оттеглил без никакви привилегии на властта, като отхвърли всички почести, които се бе опитала да му натрапи Торогене. Бату беше доволен, че го е намерил, макар че старият орлок не се местеше толкова много, колкото някои други. Нямаше голямо стадо, което да се нуждае от нови пасища на всеки няколко месеца. Докато приближаваше, Бату успя да различи само няколко дузини овце и кози, които свободно пасяха наоколо. Субодай си беше избрал хубаво място покрай един поток, на стара заливна тераса, изгладена и изравнена от хилядолетията. Слънцето блестеше ярко и Бату откри, че отново се възхищава на стареца. Субодай беше командвал най-голямата войска на народа, повече от сто хиляди воини, стигнали с бой чак до северните хълмове на Италия. Ако смъртта на хана не ги беше накарала да се приберат у дома, сигурно щяха да изградят империя от море до море. Бату се намръщи на спомените и изпита срам, че навремето беше злорадствал над неуспеха на стареца. По онова време си мислеше, че неговото поколение може да загърби дребнавата политика и караниците, които опетняваха света, който познаваше.
Приближи бавно — знаеше, че не е добра идея да изненадва Субодай. Не бяха точно приятели, макар че уважението му само се беше увеличило през годините след Великия поход. Въпреки това Бату се нуждаеше от съвета на онзи, който вече не участваше в игрите на властта и на чиято дума можеше да се довери.
Още беше далеч, когато чу лай на куче. Сърцето му се сви при вида на огромната хрътка, която излезе зад гера, спря и надигна глава. Бату по принцип не обичаше кучета, а това беше грамадно и черно. Извика: „Нохой хор!“, за да предупреди да задържат звяра, но Субодай или жена му не се виждаха никъде. Кучето подуши въздуха, като въртеше глава. Погледна към него през равния участък, изръмжа и се хвърли напред. Кожата на муцуната му се изтегли назад, оголвайки бели зъби и очи. Докато звярът приближаваше, ръката на Бату посегна към лъка, но не го взе. Шансовете му за приятелско посрещане щяха да намалеят, ако убиеше кучето на Субодай.
Понито му изтанцува настрани и Бату изкрещя диво на кучето, като опитваше различни команди. Огромното животно продължаваше да напада и Бату се принуди да смушка коня и да препусне в голям кръг, следван от кучето. Виждаше избилата на устата му пяна, докато звярът ръмжеше и виеше при вида на опитващия се да избяга натрапник.
С крайчеца на окото си Бату видя от гера да излиза жена. Окаяното му положение явно я забавляваше и тя се преви на две от смях. На него пък не му оставаше друго, освен да препуска в кръг, като се мъчи да избегне щракащите челюсти.
— Нохой хор! — извика отново той към жената и тя се изправи и го погледна, наклонила глава настрани. След малко сви рамене, пъхна пръсти в уста и рязко изсвири два пъти. Кучето незабавно легна в тревата, но тъмните му очи не се откъсваха нито за миг от конника, дръзнал да навлезе на негова територия.
— Стой — каза му Бату, като го заобиколи отдалеч. Никога не беше виждал толкова грамадно куче и се чудеше къде ли го е намерил Субодай. Звярът го наблюдаваше и Бату нито за миг не отклони вниманието си от него, докато се спешаваше бавно, стараейки се да не прави резки движения.
— Търся орлок Субодай — каза той.
Чуваше басовото ръмжене зад себе си и едва се сдържаше да не се озърне през рамо. Жената го изгледа и на лицето й заигра подобие на усмивка.
— Може пък да не иска да те види, безименни — жизнерадостно отвърна тя.
Бату се изчерви.
— Познава ме добре. Бях с него на запад. Името ми е Бату, син на Джучи.
През лицето на жената пробяга сянка, сякаш беше чувала неведнъж това име. Вгледа се изпитателно в очите му.