— Дядо ти беше безкомпромисен човек. Разбираш ли какво означава това? Мнозина казват „Вярвам в това“, но дали ще се придържат към вярването си, ако децата им бъдат заплашени? Не. Чингис обаче щеше. Ако му кажеш, че ще убиеш децата му, той би ти отвърнал да го направиш, но ще ти даде да разбереш, че цената ще бъде ужасна, че ще съсипе градове и държави и че тази цена никога няма да бъде изплатена. Той не лъжеше и враговете му знаеха това. Думата му беше желязо. Така че ти ми кажи дали би подкрепил човек като Гуюк за хан.
— Не — промърмори Бату.
— За нищо на света, момче. Гуюк може да следва, но не и да води. Имаше време, когато подтичваше дори след теб. Това не е слабост на някой дърводелец или майстор на керемиди за покрива. Светът не може да бъде пълен с кучета водачи, защото глутницата би се разпаднала.
Почеса кучето си зад ушите и то изсумтя доволно.
— Нали така, Темуджин? — каза той на хрътката. — Не могат всички да са като теб, нали?
Кучето отново изсумтя и се излегна по корем, като изпружи лапи напред.
— Нарекъл си кучето си на Чингис? — втрещи се Бату.
Субодай се изкиска.
— Защо не? Идеята ми хареса — и отново го погледна. — Човек като Гуюк не може да се промени. Не може един ден просто да реши, че ще застане начело, и да бъде добър водач. Това не му е в природата.
Бату се облегна на оградата. Слънцето беше започнало да залязва, докато говореха, и сенките около тях се сгъстяваха и сливаха.
— Но ако се изправя срещу него, ще бъда унищожен — тихо рече той.
Субодай сви рамене в сумрака.
— Може би. Нищо не е сигурно. Това не попречи на баща ти да отведе хората си от народа. За него нямаше среден път. И той беше от същото тесто.
Бату погледна към стареца, но едва различи чертите му в здрача.
— Но това не е приключило особено добре.
— Твърде млад си, за да разбереш — отвърна Субодай.
— Опитай — подкани го Бату. Усещаше погледа на стареца върху себе си.
— Хората винаги се страхуват, момче. Може би трябва да живееш дълго само за да го разбереш. Понякога си мисля, че аз живях прекалено дълго. Всички ще умрем. Жена ми ще умре. Аз ще умра, ти, Гуюк, всички, които някога си познавал. Други ще стъпват върху гробовете ни и няма да подозират, че сме се смели и сме се обичали или мразели едни други. Мислиш ли, че изобщо ще ги е грижа? Не, те ще живеят собствения си сляп, кратък живот.
— Не разбирам — отчаяно рече Бату.
— Не разбираш, защото си твърде млад — сви рамене Субодай. Бату чу как старецът тихо въздъхна. — Нищо чудно в тази долина да има кости на мъже и жени, които някога са се смятали за важни. Ние мислим ли за тях? Споделяме ли страховете и мечтите им? Разбира се, че не. Те са нищо за живите и не знаем дори имената им. Навремето си мислех, че би ми се искало да не ме забравят, да споменават името ми и след хиляда години, но вече не ме е грижа дали ще го правят, защото ще бъда прах и дух. Може би само прах, но все се надявам и за духа. Когато натрупаш години, ще разбереш, че единственото нещо, което има значение, единственото е, че си имал храброст и чест. Изгуби тях и няма да умреш по-бързо, но ще бъдеш по-нищожен и от пръстта под краката си. Пак ще станеш прах, но ще си пропилял краткото си време на светло. Баща ти се провали, вярно, но той беше силен и се опита да направи добро за хората си. Не пропиля живота си. Това е всичко, на което можеш да се надяваш.
Дългата реч като че ли измори стареца. Той прочисти гърлото си и се изхрачи небрежно на земята.
— Не можеш да пребъдеш на този свят. Тези планини ще си останат тук след мен, както и след теб.
Бату дълго мълча, преди да заговори отново:
— Така и не го познавам. Баща си. Дори не съм го виждал.
— Аз пък съжалявам, че съм се срещнал с него — отвърна Субодай. — Така разбирам честта, момче. Едва след като я изгубиш, разбираш колко е ценна, но вече е твърде късно.
— Ти си човек на честта, ако изобщо разбирам нещо.
— Може би съм бил някога, но трябваше да откажа онази заповед на дядо ти. Да убие собствения си син? Беше лудост, но аз бях млад и благоговеех пред него. Трябваше да замина и изобщо да не търся Джучи в руските равнини. Ти не би ме разбрал. Убивал ли си човек?
— Много добре знаеш, че съм убивал!
— Не в битка. Отблизо, бавно, когато можеш да погледнеш в очите му.