— Ако това е някаква утеха — започна Белами, — обикновено ги намират в гробовете им. Сложени са обратно… каквото и да означава.
Старецът не отговори. Ръцете му се движеха от само себе си, сякаш бяха все по-близо до онова, което отчаяно търсеше. Пръстите му се набождаха на стърчащи пирони и трески от дърво, но той не спираше. Белами наблюдаваше как копае.
Продължи така сякаш безкрайно. Накрая агентът свали сакото си, коленичи в пепелището и зарови с ръце. Двамата мъже не разговаряха. Само копаеха за нещо неизвестно.
Когато Харолд го намери, веднага разбра защо го търсеше. Беше малка метална кутия, обгоряла до черно от жегата, пламъците и саждите на разрушената къща. Ръцете му се разтрепериха.
На запад слънцето залязваше. Ставаше хладно. Тази година зимата щеше да дойде рано.
Харолд отвори кутията, бръкна в нея и извади писмото на Люсил. Малък сребърен кръст падна в пепелта. Старецът въздъхна и се опита да овладее ръцете си. Писмото бе доста обгоряло, но повечето думи си бяха още там, написани от тясната елегантна ръка на Люсил.
… този обезумял свят? Как би трябвало да реагира една майка? Как би трябвало да се справи бащата? Знам, че ти идва твърде много, Харолд. Има моменти, когато мисля, че е твърде много и за мен. Моменти, в които ми се иска да го заведа обратно при реката, където почина нашето момче.
Преди много време се страхувах, че ще забравя всичко. После се надявах, че ще успея да забравя всичко. Нито едно от двете не изглеждаше много по-добро от другото, но и двете ми се струваха по-добри от самотата, Бог да ми прости. Знам, че Той има план. Той винаги има план. И знам, че е твърде голям за мен. Знам, че е твърде голям и за теб, Харолд.
За теб е по-зле. Знам го. Този кръст, който изниква навсякъде из къщата. Този път го намерих на верандата до стола ти. Вероятно си заспал с него в ръка, както правиш винаги. Може би дори не си разбрал.
Мисля, че се страхуваш от него. Не би трябвало.
Вината не беше твоя, Харолд.
Каквито и шантави мисли да ти идват в главата заради този кръст, вината не е твоя. Откакто Джейкъб отиде на небето, ти носиш този кръст по същия начин, както Исус е носил своя. Но дори и той е бил освободен от него.
Остави го, Харолд. Пусни го.
Той не е нашият син. Знам това. Нашият син умря в онази река, докато ловеше малки дрънкулки като този кръст тук. Умря, докато играеше играта, на която баща му го научи да играе, а ти не можеш да си го простиш. Спомням си колко щастлив беше, когато вие двамата ходихте до реката и се върнахте с това. Сякаш беше нещо вълшебно. Ти седеше там на верандата с него и му каза, че светът е пълен с тайни неща като това. Каза му, че всичко, което трябва да направи душата, е да ги търси и винаги ще ги намира. Ти бе само на двайсет и няколко, Харолд. Той беше първото ти дете. Не би могъл да знаеш, че ще ти повярва. Не би могъл да знаеш, че ще се върне сам там долу и ще се удави.
Не знам откъде се взе това дете, този втори Джейкъб. Но честно казано, не ме е грижа. Той ни даде нещо, което никога не бяхме мислили, че можем да имаме отново: шанс да си спомним какво е любовта. Шанс да простим на самите себе си. Шанс да разберем дали все още сме хората, които бяхме, когато бяхме двама млади родители и се надявахме и се молехме никога да не се случи нищо лошо с нашето дете. Шанс да обичаме без страх. И шанс да простим на самите себе си.
Остави го, Харолд.
Обичай го. После го пусни.
Всичко беше като в мъгла. Харолд стисна малкия сребърен кръст в дланта си и се засмя.
— Добре ли си? — попита Белами.
Харолд отговори само с още смях. Сгъна писмото и го скри до гърдите си. Когато се обърна да погледне към гроба на Люсил, Джейкъб бе изчезнал. Харолд огледа двора, но момчето не беше там. Нямаше го и сред гредите на къщата. Нямаше го и в пикапа.
Харолд изтри очите си и се обърна на юг, към гората, която стигаше до реката. Може би беше само случайност или може така бе писано да стане. Така или иначе, той зърна за миг момчето в блясъка на залязващото слънце.
Още преди месеци, когато наредиха на Завърналите се да не излизат от домовете си, Харолд бе казал на жена си, че нещата ще станат болезнени след това. Беше се оказал прав. Бе разбрал и че това ще ги нарани. През цялото време Люсил така и не беше повярвала, че Джейкъб е нейният син. Но през цялото време Харолд знаеше, че е той. Може би беше така за всички. Някои хора заключваха вратите на сърцата си, когато загубеха някого. Други държаха вратите и прозорците отворени, оставяха спомените и любовта да преминават свободно. И може би така трябваше да бъде, помисли си Харолд.
Такива неща се случваха навсякъде.