— Това е дяволски глупав отговор! Да ми прости Господ, че го казвам точно тук, в църквата. Но такава е истината. Това е дяволски глупав отговор!
Глъчката в църквата отново се усили. Шушукане, мърморене и празни предположения. Пастор Питърс погледна към агент Белами. Където Бог се проваляше, правителството трябваше да поеме щафетата.
— Добре! Добре! — обади се Мартин Белами и застана с лице към тълпата. Прокара ръка по безупречния си сив костюм. Сякаш от всички хора в църквата само той не се бе изпотил, не страдаше от задуха и натежалата жега. В това имаше нещо успокояващо.
— Въобще не се съмнявам, че всичко е започнало по вина на правителството! — извика Фред Грийн. — Не би ме изненадало ни най-малко, ако се окаже, че правителството има пръст във всичко, след като нещата се изяснят. Може да не са търсели някакъв начин да връщат всички, но се обзалагам, че според ония типове в Пентагона има цял куп изгоди, ако се научат да връщат войниците от мъртвите. — Фред стисна устни, сякаш за да оформи доводите в устата си. Разтвори ръце, като че искаше да насочи всички в църквата в своята посока на мислене. — Сега можете ли да си представите? Изпращате армията на война и, бум, един от вашите войници е застрелян. Тогава натискате бутон или го инжектирате с някаква игла и той отново е на крака, с пушка в ръка и се устремява право към кучия син, който току-що го е убил! Това е оръжие за проклетия Съден ден!
Хората кимаха все едно наистина ги бе убедил или, най-малкото, беше открехнал вратата за подозрението.
Агент Белами остави думите на стареца да се разсеят над тълпата.
— Значи оръжие за Деня на Страшния съд, господин Грийн — започна той. — С такива неща са пълни кошмарите. Само помислете — мъртъв в единия миг, жив на следващия и застрелян още веднъж. Колко от вас биха се записали за такова нещо? Знам, че аз не бих.
Не, господин Грийн, нашето правителство, колкото голямо и внушително да е, не контролира това събитие повече, отколкото контролира слънцето. Всички ние само се опитваме да не бъдем стъпкани от него, това е. Просто се опитваме да напредваме толкова, колкото успеем.
Това беше хубава дума: напредък. Безопасна дума, в която можеш да се сгушиш, когато си нервен. От онези думи, които водиш вкъщи, за да ги запознаеш с родителите си.
Тълпата погледна пак към Фред Грийн. Той не им беше дал нещо толкова успокояващо като напредък. Само стоеше там и изглеждаше стар, дребен и гневен.
Пастор Питърс премести едрия си силует от дясната страна на агент Белами.
Агент Белами бе от най-лошия вид хора на правителството: беше честен. Едно правителство никога не трябва да казва на хората, че не знае повече, отколкото всеки друг. Ако правителството не разполага с отговорите, тогава кой, по дяволите, разполага с тях? Най-малкото, което можеше да направи правителството, бе да има приличието да излъже за това. Да твърди, че всичко е под контрол. Да твърди, че всеки момент ще бъде готово чудотворно лечение, решаващ военен удар или, в случая със Завърналите се, само една обикновена пресконференция, на която президентът ще седи край камината, облечен в пуловер, запалил лула и ще каже с много търпелив и мек глас: „Имам нужните ви отговори и всичко ще бъде наред“.
Но агент Белами не знаеше абсолютно нищо повече от всеки друг и не се срамуваше от това.
— Проклет глупак — изсумтя Фред.
После се завъртя на пета и си тръгна, а гъстата навалица се разделяше пред него както можеше, за да го пропусне.
След като Фред Грийн си отиде, нещата станаха по-спокойни по техния си южняшки начин. Всички се редуваха да говорят, задаваха въпросите си както на човека от Бюрото, така и на пастора. Въпросите бяха очакваните; за всеки, навсякъде, във всяка страна, във всяка църква, кметство, аудитория, интернет форум или чат стая въпросите бяха едни и същи. Въпросите бяха задавани толкова много пъти от толкова много хора, че бяха станали досадни.
И отговорите на въпросите — ние не знаем, дайте ни време, моля, бъдете търпеливи — бяха също толкова досадни. В това усилие проповедникът и човекът от Бюрото образуваха перфектен екип. Единият апелираше към чувството за граждански дълг на хората. Другият — към чувството за духовен дълг. Ако не бяха перфектен екип, би било трудно да се каже какво точно щеше да направи градът, когато се появи семейство Уилсън.
Те дойдоха от трапезарията в дъното на църквата. Живееха там вече седмица. Предимно незабелязвани. Рядко обсъждани.
Джим и Кони Уилсън, заедно с двете им деца, Томи и Хана, бяха най-големите срам и мъка, които град Аркадия някога беше познал.