Онази нощ Люсил сънува, че зъбите й падат. А нейната майка й беше казала много отдавна, че това е поличба за смърт. През цялото тържество за рождения ден на Джейкъб Люсил се стараеше да държи под око не само сина си и другите деца, но и всички останали гости. Тя пърхаше наоколо като нервно врабче, питаше всички как се чувстват и дали имат достатъчно храна, коментираше колко са отслабнали от последния път, когато ги е виждала или колко са пораснали децата им и колко е хубаво времето. Слънцето огряваше навсякъде и всичко беше зелено през онзи ден.
Нейното притеснение я направи прекрасна домакиня. Никое дете не си отиде гладно. Никой гост не остана без внимание. Тя дори бе успяла да уговори Мери Грийн да им попее по-късно вечерта. Жената имаше глас, по-сладък от захар, а Джейкъб, доколкото можеше на тази възраст да се увлече по някого, явно си падаше по нея, нещо, за което съпругът на Мери, Фред, често подкачаше момчето. Този ден беше хубав. Хубав ден, докато Джейкъб не изчезна.
Той се измъкна незабелязано, както умеят само децата и други малки загадъчни същества. Беше някъде между три и три и трийсет, както Харолд и Люсил по-късно щяха да кажат на полицията, когато, поради причини, известни единствено на момчето и на самата земя, Джейкъб тръгна към южната страна на двора, покрай боровете, през гората и по-надолу до реката, където, без позволение или извинение, се удави.
Броени дни преди мъжът от Бюрото да се появи на тяхната врата, Харолд и Люсил обсъждаха какво биха могли да сторят, ако Джейкъб „се върнеше като Завърнал се“.
— Те не са хора — кършеше ръце Люсил. Бяха на верандата. Всички важни събития се случваха на верандата.
— Не можем ей така да го отпратим — възрази Харолд на съпругата си.
Той тропна с крак. Много бързо стигнаха до караница на висок глас.
— Те просто не са хора — повтори тя.
— Е, ако не са хора, тогава какви са? Растения? Камъни?
Устните на Харолд го сърбяха за цигара. Пушенето винаги му помагаше да вземе надмощие при спорове с жена му, което, подозираше, беше истинската причина тя да мърмори толкова срещу навика му.
— Не се дръж пренебрежително с мен, Харолд Натаниъл Харгрейв. Това е сериозно.
— Пренебрежително?
— Да, пренебрежително! Ти винаги се държиш пренебрежително! Винаги си склонен към пренебрежителност.
— О, боже. Вчера бях, какъв, „бъбрив“? Значи днес съм „пренебрежителен“, така ли?
— Не ми се подигравай, че се опитвам да се усъвършенствам. Умът ми си е все така остър, както винаги е бил, може би дори по-остър. И не се опитвай да смениш темата.
— Пренебрежителен. — Харолд сякаш вкусваше думата и наблегна на крайното „н“ толкова силно, че блестящи пръски слюнка покапаха перилата на верандата. — Хм.
Люсил не му обърна внимание.
— Не знам какви са — продължи тя.
Изправи се. После седна отново.
— Знам само, че не са като мен и теб. Те са… те са… — замълча.
Сякаш подготвяше думите в устата си, редеше ги една до друга внимателно, тухла по тухла.
— Те са дяволи — заяви накрая.
После се отдръпна, като че ли думата можеше да се върне и да я ухапе.
— Те идват тук, за да ни избият. Или да ни изкушат! Това са последните дни. „Когато мъртвите отново ще ходят по земята.“ Има го в Библията!
Харолд изсумтя, все още засегнат от „пренебрежителен“. Ръката му посегна към джоба.
— Дяволи — каза, докато умът му търсеше нишката на мисълта, а ръката му напипа запалката. — Дяволите са суеверие. Плод на ограничени умове и още по-ограничени въображения. Има една дума, която трябва да бъде махната от речника — дяволи. Ха! Ето ти пренебрежителна дума. Тя няма нищо общо с начина, по който нещата стоят в действителност, нищо общо с тези Завърнали се хора — хич не се заблуждавай, Люсил Абигейл Дениълс Харгрейв, те са хора. Те могат да дойдат и да те целунат. Никога не съм срещал дяволи, които да умеят да го правят… въпреки че, преди да се оженим, имаше едно русо момиче в Тълса една събота вечер. Да, като си мисля сега, може да е била самият Дявол или поне дяволица.
— Млъкни! — излая Люсил толкова силно, че изглежда и тя се изненада. — Няма да седя тук и да слушам как говориш по този начин.
— По какъв начин говоря?
— Той няма да бъде нашето момче — поклати глава тя и думите й заглъхнаха, тъй като сериозността на нещата достигна до нея, както вероятно и споменът за изгубения син. — Джейкъб отиде при Господ. — Беше стиснала ръце в скута си в малки, побелели юмруци.
Настъпи мълчание. После отмина.
— Къде го пише? — попита Харолд.
— Какво?
— В Библията, къде е?
— Къде е кое?