— Предполагам — отвърна Джейкъб. След това: — Искате ли да чуете един виц?
Очите му внезапно се фокусираха и проясниха.
— Знам много хубави вицове.
Агент Белами скръсти ръце и се наведе напред.
— Добре, нека да го чуем.
Люсил пак се молеше безмълвно. Моля те, Господи, да не е онзи за бобъра.
— Как се нарича пиле, което пресича пътя?
Люсил затаи дъх. Всеки виц, свързан с пиле, имаше потенциала да се превърне в страшно вулгарен ужасно бързо.
— Пилешко в движение! — отговори Джейкъб, без да остави на Белами много време да обмисли въпроса. После се плесна по бедрото и се засмя като старец.
— Смешен е — одобри Белами. — От баща ти ли го научи?
— Казахте, че имате труден въпрос за мен — продължи Джейкъб, загледан настрани. Гледаше през прозореца, сякаш очакваше някого.
— Добре. Знам, че са те питали и преди. Знам, че вероятно са те питали това повече пъти, отколкото ти се иска да отговаряш. Даже и аз те питах, но трябва да те попитам отново. Кое е първото нещо, което си спомняш?
Джейкъб замълча.
— Спомняш ли си за Китай?
Момчето кимна, а майка му някак си не го упрекваше. Тя се интересуваше като всички останали от спомените на Завърналите се. Ръката й неволно помръдна, за да го подкани с нежно побутване да говори, но после се овладя. Ръката й се върна в скута.
— Помня как се събудих — започна той. — От водата. До реката. Знаех, че ще си имам неприятности.
— Защо да си имаш неприятности?
— Защото разбирах, че мама и татко не знаят къде съм. Когато не успях да ги намеря, се изплаших още малко. Вече не се страхувах от неприятности, а бях просто уплашен, защото ги нямаше. Мислех, че татко е някъде наоколо. Но той не беше.
— Какво се случи след това?
— Дойдоха някакви хора. Някакви китайци. Говореха на китайски.
— А после?
— После дойдоха онези две жени и говореха смешно, но говореха мило. Не разбирах какво казваха, но съзнавах, че бяха добри.
— Да — кимна Белами. — Знам точно какво имаш предвид. Както когато лекар или медицинска сестра ти казват нещо на техния медицински език. През повечето време не разбираш нищо от онова, което говорят, но от начина, по който го казват, усещаш, че са мили с теб. Знаеш ли, Джейкъб, невероятно е колко много можеш да научиш за някой човек само по това как ти говори. Не си ли съгласен?
— Да, сър.
След това поговориха още за случилото се, след като Джейкъб беше намерен до реката при малкото рибарско селце край Пекин. Момчето изпитваше удоволствие да разкаже всичко. То се виждаше като авантюрист, герой на героично пътешествие. Да, било мъчително ужасяващо за него, но само в началото. След това всъщност станало по-скоро забавно. Бил в странни земи, населени със странни хора, които го хранели със странна храна, с която за щастие бързо свикнал. Дори и сега, докато седеше в кабинета с човека от Бюрото и обичната си майка, стомахът му куркаше за автентична китайска храна. Нямаше представа за имената на ястията, които му даваха. Но познаваше ароматите, вкусовете, уханията им.
Джейкъб говори надълго и нашироко за храната в Китай, за това колко добри били с него. Дори когато дошли представители на властите — и войниците с тях, — продължили да се отнасят с него любезно, сякаш бил един от тях. Хранели го, докато стомахът му вече не можел да побере повече, и през цялото време го наблюдавали с усещане за чудо и мистерия.
После дошло дългото пътуване със самолет, от което той не изпитал никакъв страх. Бил израснал с желанието да лети нанякъде, а сега получавал почти осемнайсет часа полет. Стюардесите били мили, но не толкова мили, колкото агент Белами, когато се срещнали.
— Те се усмихваха много — обясни Джейкъб, мислейки за стюардесите.
Разказа всички тези неща на майка си и на човека от Бюрото. Не ги разказа толкова красноречиво, но изрази всичко, като просто обобщи:
— Харесвах всички. И те ме харесваха.
— Изглежда си прекарал доста добре в Китай, Джейкъб.
— Да, сър. Беше забавно.
— Това е добре. Това е много добре.
Агент Белами бе спрял да си води бележки. Списъкът му с покупки беше запълнен.
— Измори ли се от тези въпроси, Джейкъб?
— Не, сър. Всичко е наред.
— Тогава ще ти задам един последен въпрос. И искам наистина да го обмислиш заради мен, става ли?
Джейкъб довърши близалката си. Седеше изправен, дребното му бледо лице доби много сериозен вид. Приличаше на малък, добре облечен политик в тъмните си панталони и бяла риза с яка.
— Ти си добро момче, Джейкъб. Знам, че ще се постараеш много.
— Да, така е — обади се Люсил и погали момчето по главата.