Смехът на Люсил прозвуча като кратък лай.
— А как стана така, че не сте женен, агент Мартин Белами? Как стана така, че няма семейство, което да можете да наречете свое?
Той сви рамене.
— Просто така и не се получи, предполагам.
— Би трябвало да се постараете да се получи — поклати глава Люсил.
Понечи да се изправи, но веднага промени решението си.
— Изглеждате ми добър човек. А светът се нуждае от повече добри хора. Трябва да си намерите млада жена, която ви прави щастлив, и двамата трябва да имате деца — заяви тя, все още усмихната, макар агент Белами да забеляза, че усмивката й вече е малко помръкнала.
После Люсил се изправи с пъшкане, тръгна към вратата и видя, че Джейкъб е все още там.
— Струва ми се, че току-що пропуснахме Фестивала на ягодите, Мартин Белами — гласът й беше тих и несигурен. — По това време е, всяка година, край Уайтвил. Има го откакто се помня. Вероятно няма да е особено впечатляващ за човек от голям град като вас, но е нещо, в което на хора като нас им харесва да участват.
Точно както звучи, посветен е на ягодите. Повечето хора не мислят за това, но беше време, когато човек можеше да има ферма, да отглежда посеви и така да си изкарва прехраната. Не се случва често в днешно време — почти всички ферми, които познавах като дете, изчезнаха през годините. Само една-две още ги има. Мисля, че фермата Скидмор край Лъмбъртън още действа… но не мога да кажа със сигурност.
Върна се от вратата, застана зад стола си и се вгледа пак в агент Белами, докато говореше. Той беше станал от мястото си, докато тя не гледаше, и това сякаш я смути. Преди, зад бюрото, изглеждаше почти като дете, така както бе седнал. Сега отново беше възрастен мъж. Възрастен мъж от голям, далечен град. Възрастен мъж, който вече не бе дете от много години.
— Върви през целия уикенд — продължи тя. — Ставаше все по-голям и по-голям с течение на годините, но дори и тогава беше голямо събитие. Джейкъб бе така развълнуван, както могат да се вълнуват само децата. Човек би помислил, че никога не сме го водили никъде! А Харолд, ами, дори и той беше развълнуван, че е там. Опитваше се да го скрие, още не се бе научил как да бъде упорит стар глупак, още не, нали разбирате. Можехте да видите колко щастлив беше! И защо да не е? Беше баща със своя пръв и единствен син на Фестивала на ягодите в окръг Кълъмбъс.
Каква гледка бяха! И двамата се държаха като деца. Имаше изложение на кучета. А Джейкъб и Харолд не харесваха нищо повече от кучетата. Не, не беше кучешко шоу като онези, които дават по телевизията в наши дни. Беше добро старо провинциално кучешко изложение. Нищо друго, освен работни кучета. Блутик, уокър, бийгъл. Но, Господи, колко красиви бяха! А Харолд и Джейкъб само тичаха от едно ограждение до друго. И обсъждаха кое куче е по-добро от другото и защо. Това тук било добро за лов на такива и такива места при такова и такова време на такива и такива видове животни.
Люсил сияеше отново. Беше на сцената, горда и като по чудо вкоренена в 1966 година.
— Слънцето огряваше всичко. А небето беше толкова ярко и синьо, че едва ли можете да повярвате или да си го представите в наши дни — тя поклати глава. — Замърсяването вече е много голямо, предполагам. Не мога да се сетя дори за едно нещо, което да си е такова, каквото беше.
После, съвсем внезапно, замълча.
Обърна се и погледна през прозорчето на вратата. Синът й все още бе там. Джейкъб все още беше жив. Все още бе на осем години. Все още беше прекрасен.
— Нещата се променят — каза Люсил след малко. — Но трябваше да бъдете там, Мартин Белами. Те бяха толкова щастливи — Джейкъб и баща му. Харолд носи това момче на гръб в продължение на половин ден. Мислех, че ще припадне. Толкова много ходихме този ден. Ходене, ходене и пак ходене. А Харолд носи това момче преметнато през рамото си като чувал с картофи през повечето време.
Двамата превръщаха всичко в игра. Стигаха до някоя сергия или до друга, разглеждаха всичко, казваха каквото искаха да кажат за стоките. Тогава Джейкъб хукваше, а Харолд се втурваше да го гони. Търчаха между хората, аха да ги блъснат. А аз крещях след тях: „Престанете и двамата! Спрете да се държите като животни!“
Тя се взря в Джейкъб. На лицето й се изписа несигурност каква позиция да заеме, затова му придаде неутрален и изчакващ израз.
— Той наистина е благословия от Бога, агент Мартин Белами — бавно произнесе Люсил. — А само защото човек не разбира целта и смисъла на благословията, това не я прави по-малка благословия… нали?