Елизабет Пинч
Тя знаеше, че той ще дойде. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака и да вярва. Той винаги беше по-добър, отколкото смяташе сам за себе си, по-дисциплиниран, по-умен. Той бе всичко, което никога не си каза, че е.
Беше на косъм да го намери. Стигнала бе далеч на изток до Колорадо, преди да я хванат. Шериф от местната полиция я забеляза на място за почивка край магистралата. Беше я качил шофьор на камион, който бе обсебен от Завърналите се и я разпитваше за смъртта. А когато тя не отговори на въпросите му, той я остави на мястото за почивка, където всички, които я видяха, се отнасяха към нея с предпазливост.
Беше прехвърлена най-напред в Тексас, където започна да пита отново и отново анкетьорите от Бюрото:
— Можете ли да ми помогнете да намеря Робърт Питърс?
След като я държаха известно време в Тексас, я изпратиха в Мисисипи, където бе живяла преди, настаниха я в сграда с други като нея, а наоколо разположиха мъже с пушки.
— Трябва да намеря Робърт Питърс — казваше им при всяка възможност.
— Той не е тук — беше най-близкото подобие на отговор, даден с присмех.
Но той щеше да дойде за нея. Тя някак си го знаеше.
Той щеше да я намери и всичко щеше да бъде такова, каквото винаги бе трябвало да бъде.
6
Пастор Питърс мърмореше в такт с тракането на клавишите. Само Бог знаеше колко ужасно мразеше да пише на компютър.
Въпреки че бе още млад, само на четирийсет и три — или поне младолик, — не беше добър в машинописа. Имаше лошия късмет да се роди в ненавременното поколение от хора, за които епохата на компютрите беше достатъчно далеч и никога не бяха имали никаква причина да се научат да пишат, но все пак възходът на машините бе и достатъчно близо, за да бъдат принудени винаги да страдат заради липсата си на разбиране по отношение на QWERTY и нейната подредба на клавишите. Можеше само да кълве с два пръста по клавиатурата като някаква огромна, компютърно зависима богомолка.
Клъв. Клъв-клъв. Клъв, клъв, клъв, клъв-клъв, клъв.
Беше започвал писмото вече четири пъти. И го бе изтрил пет пъти — броеше и онзи път, когато ядосан беше изтрил всичко и бе изключил целия компютър.
Проблемът в това да си нещастен машинописец с пръсти като богомолка беше, че мислите в главата на пастор Питърс винаги бягаха далеч, далеч пред думите, защото на показалците му бяха необходими цели епохи, за да ги изпишат. Макар да знаеше, че не е възможно, би се заклел върху първата купчина църковни томове, че буквите на клавиатурата си сменяха позициите на всеки няколко минути, така че човек да продължава да ги налучква. Да, би могъл просто да напише писмото на ръка, а след това спокойно да го въведе само веднъж, но това нямаше да го направи по-добър машинописец.
Съпругата му идва в кабинета веднъж или два пъти и му предложи да напише писмото вместо него, както често правеше, но той учтиво отказа, както не правеше често.
— Никога няма да се науча, ако продължавам да ти позволявам да го правиш вместо мен — каза й той.
— Мъдрият човек познава ограниченията си — отвърна тя, без намерение да го обиди, единствено с надеждата да започне диалог, да си поприказват, както самият той бе казал на жителите на град Аркадия не много отдавна. Беше отчужден през последните няколко седмици и още повече през последните няколко дни. А тя не знаеше защо.
— Предпочитам да ги приемам по-скоро като „рехава граница“, отколкото като ограничения — отвърна той. — Ако някога успея да накарам и останалите си пръсти да танцуват заедно… ами… само чакай и ще видиш. Ще бъда феномен! Чудо сам по себе си.
Когато тя тръгна да заобикаля бюрото и учтиво помоли да види над какво работи, той бързо изтри малкото скъпоценни думи, които му бяха отнели толкова много време да ги подреди.
— Това е нещо, което просто трябва да излезе от главата ми — подхвърли. — Нищо важно.
— Значи не искаш да ми кажеш какво е?
— Нищо особено. Наистина.
— Добре — вдигна ръце тя в знак, че се подчинява.
Усмихна се, за да даде да разбере, че все още не му е ядосана.
— Запази си тайните. Аз ти вярвам — каза и излезе от стаята.
Писането на пастора стана още по-лошо сега, когато жена му беше заявила, че му вярваше, като по този начин намекна, че в неговото писане на писмо можеше да има нещо, което изискваше не само нейното доверие, но още по-лошо — напомняне за това доверие.
Тя беше много умела съпруга.