За когото може да се отнася
Ето колко назад се бе върнал. Чак до началото. Той изсумтя, избърса смръщеното си чело с опакото на ръката и продължи.
Клъв, клъв, клъв. Клъв-клъв. Клъв…
Пиша, за да запитам
Пастор Питърс седна и се замисли, осъзнал сега, че знаеше много малко за това какво точно искаше да попита.
Клъв-клъв-клъв…
Пиша, за да запитам за статуса на г-ца Елизабет Пинч.
Получих вашето писмо, посочващо, че г-ца Пинч се опитва да ме намери.
Изтриване, изтриване, изтриване. После:
Пиша, за да запитам за статуса на г-ца Елизабет Пинч.
Така беше по-близо до истината. Помисли си, тогава и там, просто да се подпише с името си и да пусне плика в пощата. Мислеше толкова усилено за това, че дори разпечата страницата. После се облегна назад на стола си и се загледа в думите.
Пиша, за да запитам за статуса на г-ца Елизабет Пинч.
Постави листа на бюрото, взе писалка и задраска няколко неща.
Пиша, за
Макар умът му да не беше сигурен, ръката му знаеше какво се опитва да каже. Тя вдигна писалката и я насочи отново към писмото. Задрасква и писа по него, докато накрая истината за всичко се оказа там, вгледана в пастора.
Пиша за Елизабет.
Какво друго би могъл да направи тогава, освен да смачка хартията и да я хвърли в кошчето?
Пасторът влезе в интернет и натрака името Елизабет Пинч в полето за търсене. Излязоха десетки други жени, наречени Елизабет Пинч; никоя от тях не беше петнайсетгодишното момиче от Мисисипи, което някога бе притежавало сърцето му.
Стесни търсенето само до изображения.
Снимки на жени изпълниха екрана една след друга. Някои се усмихваха с лице към обектива. Други дори не знаеха, че ги снимат. Някои от изображенията въобще не бяха снимки на хора. Бяха кадри от филми или от телевизията. (Очевидно имаше една Елизабет Пинч в Холивуд, която пишеше за криминален сериал с висок рейтинг. Снимки от сериала се появяваха страница след страница в резултатите от търсенето.) Пастор Питърс търси в интернет дълго след като слънцето от златно стана тъмночервено, после пак златно точно преди да се плъзне зад хоризонта. Въпреки че не беше искал, жена му донесе чаша кафе. Той й благодари, целуна я и я избута леко от стаята, преди тя да разгледа екрана на компютъра и да забележи името в полето за търсене. Но дори да го беше видяла, какво би могла да направи с него? Каква полза щеше да й донесе това? Най-малкото, виждайки името, щеше да стане подозрителна, но тя вече беше подозрителна. Самото име не би й дало нищо повече.
Той никога не й бе казвал за Елизабет.
Точно преди лягане я намери: вестникарска изрезка, качена от „Уотър мейн“, малкия вестник от малкия град край Мисисипи, където пастор Питърс беше израснал не толкова отдавна. Не си бе представял, че технологията е стигнала толкова далеч и е изминала пътя до град Подънк в онзи влажен ъгъл на Мисисипи, където най-голямата индустрия в целия окръг беше бедността. Заглавието, зърнесто, но четливо, гласеше: „Местно момиче загива в автомобилна катастрофа“.
Лицето на пастор Питърс се стегна. Вкус на гняв се надигна в гърлото му, гняв, насочен към невежеството и безсилието на думите.
Докато четеше статията, му се искаше да научи повече подробности — как точно беше умряла Елизабет Пинч сред плетеницата от метал и внезапната инертност. Но медиите бяха последното място, където човек трябва да търси истината. Там е цяло щастие да откриеш факти, да не говорим за истината.
Независимо от липсите в статията, пасторът чете пак и пак малката вестникарска изрезка. В края на краищата той пазеше истината вътре в себе си. Фактите му послужиха само за да види всичко отново ясно и отчетливо.
За първи път през целия ден думите дойдоха лесно.
Пиша за Елизабет. Аз я обичах. Тя почина. Сега тя не е
мъртва. Как да постъпя?
Харолд и Люсил гледаха новините и тихомълком нервничеха по своя си начин. Джейкъб беше на горния етаж, спеше или не спеше. Харолд седеше в любимия си удобен стол, облизваше устните си, потъркваше устата си и си мислеше за цигари. От време на време вдишваше, задържаше дъх, след това го издишваше силно през устни, перфектно закръглени във формата на цигара. Люсил седеше с ръце в скута на халата. Новините бяха ирационални.
Водещият с посребрени коси и съвършени красиви черти беше с тъмен костюм и говореше само за трагедии и нещастия.
— Във Франция се съобщава за трима мъртви — каза той с по-малко чувство, отколкото на Люсил й се искаше. — Очаква се броят им да расте, тъй като полицията все още не е в състояние да овладее протестиращите, подкрепящи Завърналите се, които, изглежда, са изгубили нишката на собствения си протест.