— Тук има хора, които не се страхуват да направят това, което трябва да се направи — заяви той.
Картината на телевизията се пренесе от мъжете в Монтана обратно в студиото, където човекът с посребрени коси погледна към камерата, след това погледна надолу към лист хартия, докато в долната част на екрана се появи надпис: Заплаха ли са Завърналите се?
Той сякаш намери думите, които търсеше.
— След Рочестър това е въпрос, който всички ние трябва да си зададем.
— Ако има нещо, в което Америка винаги ще бъде начело в света — обади се Харолд, — това е броят на задниците с пушки.
Люсил се засмя против волята си. Беше краткотраен смях обаче, тъй като телевизията имаше да каже нещо много важно, а тя не беше от търпеливите. Очите на водещия изглеждаха неспокойни, сякаш аутокюто му се бе счупило.
— Сега отиваме при президента на Съединените щати — изтърси той внезапно.
— Ето, това е — изпъшка Харолд.
— Шшт! Ти си песимист.
— Аз съм реалист.
— Ти си мизантроп!
— Ти си баптистка!
— Ти си плешив!
Препираха се така, докато не схванаха какво казваше президентът.
— … да останат затворени в домовете си до второ нареждане.
Тогава караницата секна.
— Какво беше това? — попита Люсил.
После думите се изписаха отдолу на телевизионния екран, както повечето информация в съвременния свят. Президентът нареди Завърналите се да останат затворени в своите домове.
— Мили Боже! — възкликна Люсил и пребледня.
Навън, далеч по магистралата, камионите идваха. Люсил и Харолд не можеха да ги видят, но това по никакъв начин не ги правеше по-малко реални. Те носеха промяна и неотменимост, последици и дълготрайност.
Боботеха като гръмотевици над асфалта и натоварени с всички тези неща, се носеха с тътен към Аркадия.
Гу Юн Пей
Войниците му помогнаха да слезе през задната врата на микробуса и мълчаливо го поведоха към висока сграда с цвят на алабастър и дълбоки квадратни прозорци, внушаваща цялостно впечатление за сериозност. Попита ги къде го водят, но те не му отговаряха, така че скоро се отказа да пита.
Вътре в сградата войниците го оставиха в малка стая с нещо като болнично легло по средата. Той крачеше из стаята, все още уморен от седенето по дългия път до мястото, където беше сега.
След това дойдоха лекарите.
Бяха двама и го подканиха да седне на масата, а когато седна, започнаха да се редуват да го опипват и ръчкат. Измериха му кръвното налягане и прегледаха очите му за каквото там лекарите преглеждат очите. Пробваха рефлексите му, взеха му кръв и така нататък, като през цялото време отказваха да отговорят на въпросите му, когато той питаше:
— Къде съм? Кои сте вие? Защо ми вземате кръв? Къде е жена ми?
Изследванията продължаваха вече часове, а те още не му бяха отговорили, нито пък бяха дали вид, че възприемат нещо казано от него. В крайна сметка се озова гол, премръзнал, уморен и трескав и се почувства повече като предмет, отколкото като човек.
— Готови сме — обяви един от лекарите. После си тръгнаха. Остана там, гол, премръзнал и уплашен, загледан в затворената врата, заключен в стая, чието местоположение не знаеше, по волята на хора, които не познаваше.
— Какво съм направил? — каза той сякаш на никого. Отговори му само кънтежът на празната килия, в която беше сега. Тази самота не се различаваше особено от онази в гроба.
7
Харолд и Люсил както обикновено седяха на верандата. Слънцето беше високо, светът бе горещ, но от време на време бризът повяваше от запад, за да предотврати положението да стане съвсем непоносимо, за което и Харолд, и Люсил смятаха, че е много любезно от страна на света.
Харолд седеше и дърпаше кротко от цигарата си, като правеше всичко, каквото можеше, за да не наръси с пепел новите каки панталони и синя работна риза, които Люсил му беше купила. Обичайните им караници и препирни бяха преминали в неловко мълчание, мрачни погледи, език на тялото и чифт нови панталони.
Започна се по времето, когато на Завърналите се беше наредено да останат по домовете си, а семейство Уилсън изчезнаха от църквата. Пасторът каза, че не знае какво се е случило с тях, но Харолд имаше свое мнение по въпроса. Фред Грийн бе свършил доста добра работа през последните няколко седмици, за да настрои всички срещу оставането на Уилсън в църквата.