Понякога Харолд си мислеше какъв беше Фред преди. Как едно време той и Мери идваха на вечеря в неделя, а тя заставаше във всекидневната и запяваше със своя силен красив глас, а Фред седеше там и я гледаше като дете, което е попаднало на бляскав карнавал насред тъмна и самотна гора.
Но след това тя почина от рак на гърдата, който се бе развил, докато тя е била още толкова млада, че никой не се бил сетил да проверява за такива неща. Никой не беше виновен, но Фред бе поел цялата вина върху себе си и… ами, днес той не беше същият като в онзи ден, когато си проправяше път през храсталака редом с Харолд в търсене на момчето, докато и двамата изпитваха ужас, че ще го намерят заедно.
Над земята се изви вятър и донесе звука на големи тежки камиони с ръмжащи двигатели. Въпреки че строежът бе чак оттатък, в училището, в самото сърце на Аркадия, беше ясно видим и различим, като обещание, предназначено единствено за двойката.
— Какво мислиш, че строят? — попита Люсил, докато с леки движения кърпеше одеяло, което се бе скъсало през зимата. Сега беше подходящ момент, толкова, колкото и всеки друг, за поправка на повредени вещи.
Харолд само дърпаше от цигарата и гледаше как Джейкъб игриво подскача в пъстрата слънчева светлина под дъба. Момчето си пееше. Харолд не разпознаваше песента.
— Какво мислиш, че строят? — повтори Люсил, като леко повиши глас.
— Клетки — каза Харолд и издуха голям сив облак дим.
— Клетки?
— За мъртвите.
Люсил спря да шие. Преметна одеялото през парапета и грижливо прибра шевните си принадлежности в кутиите им.
— Джейкъб, скъпи?
— Да, госпожо?
— Иди по-нататък в двора и си поиграй, миличък. Иди и огледай онези храсти зад магнолиите, да видим дали ще успееш да намериш малко къпини. Ще имаме нещо вкусно за след вечеря, нали?
— Да, госпожо.
При новата експедиция, възложена от майка му, пръчката на момчето се превърна в меч. То нададе кратък боен вик и се втурна към магнолиите в западния край на имота.
— Стой където мога да те виждам! — провикна се Люсил. — Чуваш ли ме?
— Да, госпожо — извика Джейкъб в отговор; вече бе нападнал магнолиите с импровизираната си сабя. Не получаваше често разрешение да се скита на разстояние, дори и малко, затова сега се чувстваше добре.
Люсил се изправи и се приближи до перилата на верандата. Носеше зелена рокля с бял шев около яката и безопасни игли, набодени по ръкавите, защото, когато беше у дома, често се случваше изведнъж да й потрябва безопасна игла. Посребрената й коса бе вързана на конска опашка. Няколко кичура падаха над челото и.
Хълбокът я болеше от продължителното седене — от това и от игрите с Джейкъб. Тя изпъшка, разтри го и издаде тиха въздишка на разочарование. Постави ръце на парапета и се загледа надолу към земята.
— Няма да търпя подобно нещо.
Харолд силно дръпна от цигарата, после я угаси в тока на обувката си. Остави последната глътка никотин да се изплъзне от тялото му.
— Добре — сви рамене. — Няма да използвам тази дума. Вместо това ще казвам Завърнал се, макар че не разбирам как точно тази дума е по-добра за тях. Ти би ли искала да те наричат Завърнала се? Като някаква проклета пратка?
— Можеш просто да се опиташ да ги наричаш хора.
— Но те не са хо…
Успя да види в очите на жена си, че сега не е най-подходящото време да каже такова нещо.
— Просто защото те са… уникална група от хора, това е всичко. Все едно да кажеш за някого, че е републиканец или демократ. Все едно да наречеш някого според кръвната група.
Нервно потърка брадичката си, изненадан да се натъкне на стърнище там. Как беше забравил нещо толкова основно като бръсненето?
— Най-малкото — продължи Харолд, като изхвърли загадката на стърнището от ума си — трябва да ги наричаме някак, така че да знаем за кого говорим.
— Те не са мъртви. Те не са Завърнали се. Те са чисто и просто хора.
— Трябва да признаеш, че са специална група от хора.
— Той е твой син, Харолд.
Харолд я погледна право в очите.
— Синът ми е мъртъв.
— Не. Не е. Той е ето там — тя вдигна пръст и посочи.
Настъпи мълчание. Мълчание, изпълнено само със звука на вятъра, шума от строителството в далечината и лекото почукване на пръчката на Джейкъб по стволовете на магнолиите край канавката.
— Те строят клетки за тях — заяви Харолд.
— Не биха направили нищо подобно. Никой не знае как да постъпи. Просто са твърде много. Накъдето и да се обърнеш, има все повече и повече. Колкото и да са луди онези глупаци по телевизията, те имат право, че ние не знаем нищо за тях.