— Преди говореше друго. „Дяволи“. Помниш ли?
— Е, това беше преди. Оттогава научих много. Господ ми показа, че е погрешно да бъдеш със затворено сърце.
Харолд изсумтя.
— По дяволите. Звучиш като онези фанатици по телевизията. Онези, които искат да обявят за жив светец всеки от тях.
— Те са засегнати от чудеса.
— Не са засегнати. А са заразени. С нещо. Защо иначе, мислиш, правителството ще нарежда на всички тях да си останат вкъщи? Защо „Завърнали се“, мислиш, ще изграждат клетки там, в града, точно сега, докато говорим?
Видях със собствените си очи, Люсил. Едва вчера, когато ходих в града за продукти. Накъдето и да погледнеш, виждаш войници, пушки, хъмвита, камиони и мрежи. Километри и километри огради. Натоварени на камиони. Натрупани на купчини. И всеки трудоспособен войник, който не носи пушка, е зает с поставянето на тези огради. Три метра високи. Здрава стомана. Намотки бодлива тел по върха. Оградили са училището. Окупирали са цялата сграда. Там не е имало занятия, откакто президентът говори по телевизията. Предполагам, съобразили са, че няма много деца в този малък град така или иначе — което е вярно, — така че няма да е кой знае колко трудно да ни накарат да използваме някое друго място за училище, докато те превръщат истинското училище в лагер на смъртта.
— Това шега ли трябваше да бъде?
— Поне каламбур. Искаш ли да опитам пак?
— Млъкни! — Люсил тропна с крак. — Очакваш най-лошото от хората. Винаги си бил такъв. Затова умът ти е толкова задръстен. Затова не си в състояние да видиш чудото, което се случва пред теб.
— Петнайсети август 1966 година.
Люсил прекоси верандата и зашлеви мъжа си. Звукът от плесницата се разнесе над двора като малокалибрен изстрел.
— Мамо?
Джейкъб изведнъж се бе оказал там, като сянка, изникнала от земята. Люсил все още трепереше, с вени, изпълнени с адреналин, гняв и мъка. Дланта й беше изтръпнала. Стисна и отпусна ръката си, без в този миг да е сигурна дали тя все още и принадлежеше.
— Какво има, Джейкъб?
— Трябва ми купа.
Момчето стоеше пред стъпалата на верандата, а тениската му образуваше малка торбичка на корема, пълна до пръсване с къпини. Устата му бе изцапана с тъмносиньо и извита нервно.
— Добре, скъпи — кимна Люсил.
Тя отвори мрежестата врата и въведе Джейкъб вътре. Двамата отидоха бавно в кухнята, като внимаваха да не разпилеят ценния товар. Люсил се разрови в шкафовете, намери подходяща купа и двамата със сина й се заеха да измият плодовете.
Харолд седеше сам на верандата. За първи път от няколко седмици не му се искаше да запали цигара. Люсил го беше удряла само веднъж досега. Преди години, години и години. Толкова отдавна, че той едва си спомняше защо го бе сторила. Май имаше нещо общо с някакъв коментар, който бе направил за майка и. Беше по времето, когато бяха по-млади и се вълнуваха от такива коментари.
Знаеше със сигурност само, че тогава, точно както сега, бе направил нещо много погрешно.
Надигна се в стола си, прокашля се и се огледа с какво да се разсее. Но нямаше нищо. Затова остана да седи и да слуша.
Чуваше само сина си.
Сякаш на света нямаше нищо друго освен Джейкъб. И той си мислеше или може би сънуваше, че винаги е било така. Прегледа в ума си как минават годините. Как се изнизват след 1966-а. Това видение го ужаси. Беше се справил добре след смъртта на Джейкъб, нали така? Гордееше се със себе си, гордееше се с живота си. Нямаше за какво да съжалява. Не бе направил нищо лошо, нали така?
Дясната му ръка бръкна в джоба. В дъното на десния джоб, до запалката и няколко дребни монети, ръката на Харолд напипа малък сребърен кръст, същия, който сякаш се беше появил от нищото преди седмица, изтрит и загладен от времето и износването.
Тогава в ума му изникна идея. Идея или толкова остро усещане, че го чувстваше като идея. Бе потънала в мрачните дълбини на паметта му, погребана някъде при мислите за собствените му баща и майка, които вече бяха само зърнести неподвижни изображения, заровени под мъждивата светлина на лампа в съзнанието му.
Може би това нещо, тази идея или чувство в ума му, беше нещо друго, по-осезаемо, като бащинството. Много бе мислил за бащинството последните дни. Петдесет години прекъсване, вече беше твърде стар, за да се справи както трябва, но бе въвлечен отново по някакъв странен обрат на съдбата — Харолд отказваше да признае заслугата на някое конкретно божество, като се имаше предвид, че той и Бог все още не си говореха.
Харолд се замисли какво означаваше да бъдеш родител. Беше в продължение на осем години, но тези осем години не го пускаха и след като бяха преминали. Никога не бе споделял с Люсил, но през първото десетилетие, след като Джейкъб почина, Харолд беше склонен към внезапни пристъпи на необясними емоции, които се стоварваха върху него като океански вълни понякога, докато караше към вкъщи от работа. В днешно време ги наричаха „пристъпи на паника“.