Той не обичаше да мисли за себе си като за свързан с нещо, имащо общо с паника, но трябваше да признае, че чувстваше именно паника. Ръцете му се разтреперваха, сърцето му се разтуптяваше, сякаш стадо говеда препускаше в гръдния му кош, и се налагаше да отбие встрани от пътя с тресящо се тяло, да запали цигара и да я засмуче с всички сили. Сърцето му туптеше между слепоочията. Дори проклетите му очи сякаш пулсираха.
А после всичко отминаваше. Понякога след него оставаше някакъв мимолетен спомен за Джейкъб, както, след като погледнеш блестящата пълна луна, продължаваш да я виждаш и когато затвориш очи, макар че би трябвало там да има само тъмнина.
Ето че сега, с този малък сребърен кръст между пръстите, на Харолд му се стори, че усеща как се задава един от онези пристъпи. Очите му започнаха да се насълзяват. И както постъпва всеки мъж, когато се сблъска с чистия ужас на емоцията, той се предаде на жена си и погреба мислите си под наковалнята на сърцето си.
— Добре — каза Харолд.
Двамата заедно тръгнаха през двора. Харолд пристъпваше бавно и равномерно, а Джейкъб припкаше наоколо. „Просто прекарай известно време с него — беше казала Люсил накрая. — Само вие двамата. Идете и направете нещо, както преди. От това има нужда той.“ И ето ги сега тук, Харолд и неговият Завърнал се син, вървяха по земята, а Харолд нямаше и най-малка представа какво трябва да правят.
Така че просто тръгнаха.
Прекосиха двора, стигнаха до края на имота и излязоха на черния път, който можеше да ги отведе до магистралата. Въпреки нареждането всички Завърнали се да останат по домовете си Харолд заведе сина си до мястото, където военните камиони минаваха по напечения от слънцето асфалт, до мястото, където войниците щяха да гледат от техните камиони и хъмвита и да виждат малкото Завърнало се момче и съсухрения старец.
Харолд не беше сигурен дали изпита страх или облекчение, когато едно от преминаващите хъмвита удари спирачки, обърна през разделителната линия и тръгна с боботене обратно надолу по магистралата към тях. За Джейкъб със сигурност беше страх. Той стисна ръката на баща си и се скри зад крака му, като надничаше, докато джипът спираше пред тях.
— Добър ден — поздрави от пътническата седалка военен на четирийсет и няколко години с едра глава. Имаше руса коса, твърда линия на челюстта и студени, безизразни сини очи.
— Здравейте — кимна Харолд.
— Как сте днес, господа?
— Живи сме.
Военният се засмя. Наклони се напред в седалката си и изгледа Джейкъб отвисоко.
— А как се казвате, сър?
— Аз ли?
— Да, сър. Аз се казвам полковник Уилис. А как се казвате вие?
Момчето излезе иззад баща си.
— Джейкъб.
— На колко години си, Джейкъб?
— На осем съм, сър.
— Охо! Страхотно е да си на тази възраст! Много време мина откакто бях на осем. Знаеш ли на колко години съм аз? Опитай се да познаеш.
— Двайсет и пет?
— Далеч си от истината! Но ти благодаря — полковникът се ухили, облегнал ръка на прозореца на хъмвито. — Почти на петдесет съм.
— Уха!
— Дяволски прав си с това „Уха!“. Аз съм един стар, стар човек.
После полковникът се обърна към Харолд.
— Как сте днес, сър? — сега гласът му беше сериозен.
— Добре съм.
— Вашето име, сър?
— Харолд. Харолд Харгрейв.
Полковник Уилис погледна през рамо към по-младия войник в джипа. По-младият войник си записа нещо.
— И накъде сте се запътили вие двамата господа в такъв прекрасен ден? — попита полковникът и погледна нагоре към златното слънце, синьото небе и малките стада от облаци, които се влачеха лениво от единия край на земята към другия.
— Нямаме конкретна цел — отвърна Харолд, без да вдига очи към небето, продължавайки да гледа към джипа. — Искаме просто да се разтъпчем.
— И колко време смятате да се „разтъпквате“ навън? Дали не се нуждаете да ви закараме вкъщи, господа?
— Намерихме пътя дотук. Можем да намерим и обратния път.
— Само предлагам да помогна, господин… Харгрейв, нали? Харолд Харгрейв?
Харолд хвана Джейкъб за ръка и те застинаха като статуи, докато полковникът не разбра. Полковник Уилис се обърна и каза нещо на младия войник на шофьорското място. После кимна на стареца и на неговия Завърнал се син.