Хъмвито изръмжа на място и се отдалечи с рев.
— Беше доста мил — обади се Джейкъб. — За полковник.
Инстинктите на Харолд му казваха да тръгват обратно към дома, но Джейкъб го поведе в друга посока. Момчето зави на север и все още стиснал ръката на баща си, го задърпа през храсталаците преди гората, а след това навътре в самата гора. Минаха през борове и разпръснати бели дъбове. От време на време чуваха някакви животни да се движат наблизо. После пърхането на птици, излитащи от върховете на дърветата. Накрая останаха само вятърът, ухаещ на пръст и борове, и небето в далечината, натежало от дъжд.
— Къде отиваме? — огледа се Харолд.
— Как излизат мулетата от обора? — попита Джейкъб.
— Да не се загубим — каза Харолд.
— Мушват се през стобора.
Харолд се разсмя.
Скоро усетиха полъха на вода. Бащата и синът продължиха нататък. Харолд внезапно си спомни как веднъж той, Джейкъб и Люсил бяха отишли да ловят риба от моста край езерото Уакамоу. Мостът не беше висок, което бе добре, защото след около половин час риболов Люсил реши, че ще бъде забавно да бутне Харолд във водата, но той я видя, успя да се отмести настрани и да я тласне, така че тя цопна с писъци в реката.
Когато най-накрая успя да се измъкне от водата на насипа, Люсил представляваше впечатляваща гледка: със залепнали за тялото дънки и памучна риза, капеща мокра коса, украсена с няколко листа от храстите край брега.
— Хвана ли нещо, мамо? — попита Джейкъб, ухилен до уши.
Тогава, без да казва нищо, Харолд сграбчи ръцете на Джейкъб, Люсил го хвана за краката и го хвърлиха със смях във водата.
Сякаш се беше случило миналата седмица, помисли си Харолд.
После гората оредя и пред двамата остана само реката, тъмна и бавна.
— Не си носим дрехи за смяна — отбеляза Харолд, загледан в нея. — Какво ще си помисли майка ти? Ако се появим вкъщи вир-вода и мръсни, ще си имаме големи неприятности.
Още докато говореше, Харолд събу обувките си и нави крачолите си, като позволи на старите си, изтънели крака да видят светлината на деня за първи път откакто се помнеше.
Помогна на детето да навие панталоните си над коляното. Засменият Джейкъб съблече ризата си, втурна се надолу по стръмния бряг на реката и нагази във водата до кръста. После се гмурна под повърхността и изскочи със смях.
Харолд поклати глава и като се чудеше на себе си, съблече ризата си и забърза, колкото можеше един старец, към реката, за да се присъедини към момчето.
Плискаха се във водата, докато и двамата не останаха без сили. Излязоха бавно от реката и намериха равна полянка край брега, където се изтегнаха като крокодили и оставиха слънцето да гали телата им.
Харолд беше уморен, но щастлив. Усещаше как нещо вътре в него се прочиства.
Отвори очи и погледна към небето и дърветата. Три бора се издигаха от земята и се събираха заедно в долния ъгъл на небосвода, закривайки слънцето, което беше в най-ниската точка за деня. Начинът, по който боровете допираха върховете си, беше любопитен за Харолд. Той дълго лежа на тревата, загледан в тях.
Харолд седна, когато тъпа болка започна да обхваща тялото му. Вече беше по-стар човек, отколкото някога. Сгъна колене към гърдите си като дете и обви ръце около краката си. Почеса твърдата четина на брадичката си и се загледа към реката. Беше идвал тук и преди, точно на това място край реката, с трите бора, издигащи се лениво над земята, сливащи се в единство в малкото си късче небе. Джейкъб спеше дълбоко на тревата, тялото му бавно съхнеше под угасващото слънце. Независимо от това, което се говореше, как Завърналите се почти не спят, когато те най-после заспиваха, изглежда се отдаваха на прекрасен, всепоглъщащ отдих. Момчето бе така спокойно и отпуснато, както всеки би желал да бъде. Сякаш вътре в тялото му не ставаше нищо освен бавната, естествена прозодия на сърцето му.
Изглежда мъртъв, помисли си Харолд.
— Той е мъртъв — напомни си полугласно.
Очите на Джейкъб се отвориха. Той погледна нагоре към небето, примигна и рязко се изправи.
— Тате? — извика. — Татко?
— Тук съм.
Когато видя баща си, страхът на момчето изчезна така внезапно, както се бе появил.
— Сънувах нещо.
Първият порив на Харолд беше да повика момчето да седне в скута му и да му разкаже за съня си. Така щеше да постъпи тогава, преди всички тези години. Но това не бе синът му, напомни си той. Август 1966 година му беше отнел Джейкъб Уилям Харгрейв, безвъзвратно.
Това същество до него бе нещо друго. Смърт, имитираща живот. То ходеше, говореше, усмихваше се, смееше се и си играеше като Джейкъб, но не беше Джейкъб. Не можеше да бъде. По законите на Вселената не можеше да бъде.