А дори ако по някакво „чудо“ можеше да бъде, Харолд нямаше да го позволи.
Все пак, дори това да не бе синът му, дори и да беше само сложен конструкт от светлина и часовников механизъм, дори ако само някакъв плод на въображението му седеше на тревата до него, той бе дете в някакъв смисъл, а Харолд не беше толкова старо и озлобено човешко същество, че да бъде безчувствен към болката на едно дете.
— Разкажи ми за съня си — каза той.
— Трудно ми е да си спомня.
— Такива са сънищата понякога.
Харолд бавно се изправи, протегна се и започна да облича ризата си. Джейкъб направи същото.
— Преследваше ли те някой? — попита Харолд. — Случва се в много сънища. Поне в моите. Понякога наистина е плашещо някой да те преследва.
Джейкъб кимна.
Харолд прие мълчанието му за знак да продължи.
— Е, не е било сън за падане.
— Откъде знаеш?
— Защото щеше да риташ и да размахваш ръце!
Харолд вдигна ръце и зарита с крака сякаш участваше в някакво шантаво шоу. Изглеждаше по-глупаво, отколкото му се беше случвало от десетилетия — полуоблечен и все още мокър, размахващ така ръце и крака.
— И щеше да се наложи да те хвърля насред реката, за да те събудя.
И тогава Харолд си спомни. Спомни си с ужасяваща яснота.
Това място тук, под трите дървета, които стърчаха заедно към парчето открито небе, това беше мястото, където бяха намерили Джейкъб преди всички тези години. Тук бяха дошли той и Люсил, за да познаят болката. Това беше мястото, където всяко обещание за живот, в което те бяха вярвали, се бе сринало. Тук бе държал Джейкъб в ръцете си и бе плакал и треперил, докато тялото му лежеше безжизнено и неподвижно.
Всичко, което Харолд успя да направи, когато осъзна кое беше мястото, където стоеше сега — под тези познати дървета — с нещо, което много приличаше на сина му, бе да се разсмее.
— Ама че работа — възкликна той.
— Какво има? — попита Джейкъб.
Единственият отговор на Харолд беше още смях. После и двамата се разсмяха. Но скоро смехът щеше да бъде прекъснат от стъпките на войниците, които изникваха от гората.
Военните щяха да бъдат достатъчно любезни да оставят пушките си в хъмвито. Те дори щяха да стигнат толкова далеч, че да носят пистолетите си в кобурите им, а не извадени и в готовност. Полковник Уилис щеше да води войниците. Щеше да крачи с ръце зад гърба, изпъчил гърди напред като булдог. Джейкъб щеше да се скрие зад крака на баща си.
— Не ми се искаше да го правя — щеше да каже полковник Уилис. — Наистина се опитах да не го правя. Но вие двамата трябваше да се приберете вкъщи.
Така щяха да започнат много трудни времена за Харолд, Люсил, Джейкъб и безброй други. Но засега звучеше смях.
Нико Сутил. Ерик Белоф. Тимо Хайдфелд
Тази тиха уличка в Рочестър никога не бе виждала такова оживление. Плакатите бяха написани на английски и немски език, но германците щяха да разберат отлично всичко, дори да нямаше никакви плакати. От няколко дни бяха обградени в къщата, отвън викаха, размахваха юмруци. От време на време тухла или стъклена бутилка се удряше в стената на къщата. Беше се случвало толкова често, че звукът вече не ги плашеше.
„Нацисти, вървете си у дома!“- пишеше на много от плакатите. „Връщайте се в ада, нацисти!“- четеше се на друг.
— Те просто се страхуват, Николас — каза господин Гершон, загледан през прозореца със смръщено лице. — Идва им твърде много.
Беше дребен слаб мъж с прошарена брада и треперлив глас.
— Съжалявам — поклати глава Ерик.
Той бе само няколко години по-възрастен от Нико. Също момче по стандартите на стареца. Господин Гершон приклекна до седналите Нико и Ерик, като гледаше да стои настрана от прозорците. Потупа Нико по ръката.
— Каквото и да стане, не е по твоя вина. Аз взех това решение — цялото ми семейство и аз взехме това решение.
Нико кимна.
— Майка ми реши вместо мен да постъпя в армията — обясни той. — Тя боготвореше фюрера. Аз исках само да отида в колеж и да преподавам английски език.
— Стига за миналото — обади се Тимо.
Беше на възрастта на Нико, но имаше много малко общо с неговата деликатност. Косата му бе тъмна, лицето му беше тясно и остро, като очите му. Изглеждаше както би трябвало да изглежда някой нацист, дори и да не беше действал така, както би трябвало да действа нацист.