— Аз ще ви помогна. Заповядайте — казваше тя. — Ето. Вземете. Ето. Съжалявам. Да. Моля, вземете. Заповядайте. Съжалявам. Ето. Съжалявам.
Всички в съня Й бяха Завърнали се и тя не знаеше защо се извинява, но й се струваше жизненоважно.
— Съжалявам. Заповядайте. Опитвам се да помогна. Съжалявам. Не, не се безпокойте. Ще ви помогна. Ето — устните й мърдаха сами, докато тя седеше отпусната на пейката. — Съжалявам — произнесе на глас. — Ще ви помогна. Не се безпокойте.
В съня й тълпата я наобиколи, приближи се по-плътно и Люсил разбра, че всички те са затворени в невероятно голяма клетка — със стоманена ограда и бодлива тел, — която обаче се смаляваше.
— Мили Боже — възкликна на висок глас. — Всичко е наред. Ще ви помогна.
После се събуди. Събуди се, а в нея се беше втренчило почти цялото паство на баптистката църква в Аркадия.
— Амин — каза пастор Питърс от амвона, усмихвайки се. — Дори и в сънищата си сестра Харгрейв помага на хората. Защо да не можем и ние, останалите, да го правим, когато сме будни?
После продължи с проповедта си — нещо за търпението от Книгата на Йов.
Срамът от заспиването в църквата не беше толкова голям, колкото срама, че е отвлякла вниманието на пастора от неговата проповед. Но и това бе смекчено от факта, че тези дни пастор Питърс често предлагаше отвлечени проповеди. Нещо тормозеше ума му — и сърцето му — и макар никой от стадото му да не можеше да диагностицира точната причина, не беше трудно да се каже, че нещо го гложди.
Люсил седна с изпънат гръб, избърса потта от челото си и промърмори едно закъсняло „Амин“ под носа си в съгласие с важен извод в проповедта на пастора. Очите й още бяха подпухнали и пареха. Намери Библията си, отвори я и сънливо затърси стиховете, които тълкуваше пастор Питърс. Книгата на Йов не беше от най-дългите в Стария завет, но все пак бе доста голяма. Тя прелиства страниците, докато не стигна до стиховете, които й се сториха подходящи. После се загледа в страницата и веднага заспа отново.
Следващия път, когато се събуди, службата беше свършила. Въздухът бе неподвижен. Всички пейки бяха празни. Сякаш самият добър Господ беше решил, че Той вече трябва да иде някъде другаде. Там бе само пасторът с дребничката си жена, чието име Люсил все не можеше да запомни. Седяха на предната пейка и гледаха назад към старицата с меки полуусмивки.
Пастор Питърс заговори първи:
— Мислил съм няколко пъти дали да прибавя фойерверки към моите проповеди, но шефът на пожарната уби тази идея. Както и да е… — той сви рамене.
Раменете му се надигнаха като планини под сакото.
По челото му блестяха капчици пот, но той продължаваше да седи в тъмното си вълнено сако, изглеждащ така, както един Божи човек трябва да изглежда: решен да издържи.
Тогава дребната му съпруга заговори с тихия си, незапомнящ се глас:
— Тревожим се за вас.
Беше със светла рокля и малка шапка с цветя. Типично за нея, дори усмивката й бе малка. Изглеждаше не просто склонна, а напълно готова да припадне всеки момент.
— Не се тревожете за мен — каза Люсил. Тя се изправи, затвори Библията и я притисна към гърдите си. — Господ ще ми помогне.
— Не, сестро Харгрейв, няма да ви оставя така — включи се пасторът и се усмихна широко и искрено.
Съпругата му се пресегна през облегалката на пейката и сложи малката си ръка върху ръката на Люсил.
— Не изглеждате добре. Кога спахте за последен път?
— Само преди няколко минути — отвърна Люсил. — Не видяхте ли? — Тя се засмя кратко. — Съжалявам. Това не бях аз. Онзи мой безпътен съпруг говореше чрез мен, какъвто е дявол — притисна Библията към гърдите си и изсумтя. — Какво по-добро място за почивка от църквата? Има ли друго място на тази земя, където да се чувствам толкова удобно? Едва ли.
— У дома? — подхвърли съпругата на пастора.
Люсил не можеше да прецени дали тя го казва като обида или просто като искрен въпрос. Но тъй като жената беше толкова мъничка, Люсил реши да допусне презумпцията за невинност.
— Домовете не са домове тези дни — въздъхна тя.
Пастор Питърс постави длан на ръката и, до дланта на жена му.
— Говорих с агент Белами — каза той.
— Аз също — отвърна Люсил.
Лицето й се изопна.
— Обзалагам се, че ви е казал същото, което каза и на мен. „Това не е в моята власт.“ — Тя изсумтя отново и приглади косата си. — Какъв е смисълът да си правителствен служител, ако не можеш да направиш нищо? Ако нямаш никаква власт, също като нас останалите.
— Е, казано в негова защита, правителството още е доста по-силно, отколкото който и да е човек, работещ за него. Сигурен съм, че агент Белами прави всичко възможно, за да помогне. Изглежда ми почтен човек. Не той държи там Джейкъб и Харолд, държи ги законът. Харолд е избрал да остане с Джейкъб.