— Какъв избор е имал? Джейкъб е негов син!
— Знам. Но някои хора не правят и това. Както ми каза Белами, било е предвидено само Завърналите се да бъдат задържани там. Но понеже хора като Харолд не искат да оставят своите близки, сега… — гласът на пастора заглъхна.
После заговори отново.
— Но аз вярвам, че така е най-добре. Не бива да допускаме хората да бъдат разделени, поне не напълно, както някои искат да направим.
— Той избра да остане — промърмори Люсил тихо, сякаш го напомняше на себе си.
— Така е — отвърна пастор Питърс. — А Белами ще се погрижи и за двамата. Както казах, той е добър човек.
— И аз си помислих така. Преди, когато го срещнах за първи път. Изглеждаше добър, нищо че беше от Ню Йорк. Дори не съдех за него по това, че е чернокож.
Люсил силно натърти на последната дума. И двамата й родители бяха дълбоко убедени расисти, но тя бе разбрала нещо повече, беше разбрала от Словото — че хората са просто хора. Цветът на кожата им означаваше толкова, колкото и цветът на бельото им.
— Но като го гледам сега — продължи, — се чудя как някой порядъчен човек, независимо от цвета си, може да участва в такова нещо като отвличането на хора от домовете им, дори на деца, и хвърлянето им в затвора? — гласът на Люсил вече отекваше като гръмотевична буря.
— Стига, стига, Люсил — обади се пасторът.
— Стига, стига — повтори жена му.
Пастор Питърс заобиколи пейката, седна до старицата и я прегърна през раменете с голямата си ръка.
— Те не отвличат хора, макар да знам, че може би се чувстваш така. Бюрото само се опитва да… ами, просто те май че помагат. Вече има толкова много Завърнали се. Мисля, че Бюрото се опитва да направи така, че хората да се чувстват в безопасност.
— Ще направят така, че хората да се чувстват в безопасност, като отвеждат старец и детето му от дома им под дулата на пушките?
Люсил едва не изпусна Библията си, когато ръцете й изведнъж оживяха пред нея. Винаги ръкомахаше, когато беше ядосана.
— Като ги задържат вече три седмици? Като ги вкарват в затвора, без… без… По дяволите, не знам, без да им повдигнат обвинение или без нещо подобно на съдебно заседание?
Тя погледна през прозореца на църквата. Дори от мястото, където седеше, можеше да види града, в далечината под хълма, на който се издигаше църквата. Виждаше училището и всички околни новопостроени сгради и огради, всички войници и Завърнали се, които се мотаеха наоколо, скупчените къщички, които все още не бяха попаднали зад загражденията. Нещо в сърцето й подсказваше, че няма да остане дълго така.
Далеч, в другия край на града — невидим заради дърветата и разстоянието, там, където градските квартали се разтваряха в околните поля — беше домът и, останал тъмен, празен.
— Господи… — изпъшка тя.
— Стига, стига, Люсил — спря я съпругата на пастора, без резултат.
— Все му казвам на този Мартин Белами — продължи Люсил. — Все му казвам, че не е правилно и че Бюрото няма право да върши това, но той все ми отговаря, че нищо не може да направи. Казва, че сега за всичко отговарял полковник Уилис. Всичко зависи от него, казва Мартин Белами. Какво значи, че той не можел да направи нищо? Той е човешко същество, нали? А човешките същества могат да правят купища неща, нали?
Капки пот се стичаха по челото и. И пасторът, и жена му бяха отдръпнали ръцете си от нея, сякаш тя беше котлон, включен от някого без предупреждение.
— Люсил — сниши глас пасторът и заговори бавно, нещо, за което бе разбрал, че успокоява хората, независимо дали искат или не. Старицата наведе очи към Библията в скута си. Някакъв голям въпрос се изписваше в извивките на лицето и.
— Бог има план — продължи пастор Питърс, — дори ако агент Белами няма.
— Но минаха вече седмици — отговори Люсил.
— И двамата са живи и здрави. Нали?
— Предполагам — тя отвори Библията си напосоки.
Отвори я само за да се увери, че думите и Словото са си все още там.
— Но те са… — потърси точната дума. Щеше да се почувства по-добре, ако успееше да намери истинската дума точно сега. — Те са… зазидани.
— Те са в същото училище, където почти всяко дете в този град се е научило да чете и пише — напомни пасторът. Ръката му отново обгръщаше Люсил. — Да, знам, че сега изглежда различно с всички тези войници наоколо, но още си е нашето училище. Това е същата сграда, където е ходил Джейкъб преди всичките тези години.