— Тогава училището беше ново — прекъсна го Люсил, чиито мисли се отклониха към спомените.
— Сигурен съм, че е било прекрасно.
— О, така беше. Направо грееше като ново. Е, тогава беше много по-малко. Преди пристрояванията и ремонтите, които направиха, когато градът стана малко по-стар и малко по-голям.
— Значи можем просто да си мислим, че са още там, в онази версия на училището?
Люсил не отговори.
— Те са на топло и ги хранят.
— Защото аз им нося храна!
— Най-добрата храна в страната! — пасторът погледна театрално към жена си. — Все казвам на моята благоверна, че трябва да прекара няколко седмици с вас и да научи тайната на онзи ваш пай с праскови.
Люсил се усмихна и му махна с ръка.
— Не е нищо особено. Дори нося храна на Мартин Белами — тя замълча. — Както казах, аз го харесвам. Струва ми се добър човек.
Пастор Питърс я потупа по гърба.
— Разбира се, че е така. И той, и Харолд, и Джейкъб, и всички останали там в училището, които са опитали от вашия пай — защото чух, че носите големи количества и го раздавате, — всички те са ви задължени. Те ви благодарят всеки ден, знам го.
— Само защото са затворници, не означава, че трябва да ядат държавната помия, с която ги хранят войниците.
— Мислех, че храната им се доставя от фирмата за кетъринг на госпожа Браун. Как я наричаха? Предала Богу дух храна?
— Както казах — помия.
Всички се засмяха.
— Нещата наистина ще се оправят — заяви пасторът, когато смехът заглъхна. — С Харолд и Джейкъб всичко ще бъде наред.
— Ходите ли там?
— Разбира се.
— Благословено да е сърцето ви — каза Люсил. Потупа пастора по ръката. — Те имат нужда от пастир. Всеки в онази сграда се нуждае от пастир.
— Правя каквото мога. Говорих с агент Белами — всъщност с него си говорим понякога. Както казах, изглежда ми порядъчен човек. Вярвам, че наистина се опитва да направи всичко, което може. Но както се развиват нещата, с растящия брой, с който на Бюрото му се налага да се справя…
— Сложили са онзи ужасен полковник Уилис да командва.
— И аз така разбрах.
Люсил стисна устни.
— Някой трябва да направи нещо. — Гласът й беше тих, като шепот на вода в дълбока пукнатина. — Той е жесток човек. Личи по очите му. Очи, които изглеждат все по-безизразни, колкото по-дълго се вглеждате в тях. Трябваше да го видите, когато отидох там, за да взема Харолд и Джейкъб. Студен като декември, такъв беше. Като планина от апатия.
— Бог ще намери начин.
— Да — съгласи се Люсил, макар че сега, след три седмици, се съмняваше все повече и повече. — Бог ще намери начин — повтори тя. — Но все пак се тревожа.
— Всички ние си имаме нашите тревоги — отвърна пасторът.
Фред Грийн се прибираше в празна къща вече няколко десетилетия. Беше свикнал с тишината. Не си даваше много труд да готви и отдавна се задоволяваше със замразени храни и от време на време някоя прегоряла пържола.
Винаги Мери бе готвила.
Когато не работеше по полето, беше в дъскорезницата, опитвайки се да свърши каквото може. Рядко се прибираше у дома, преди да се стъмни, а тялото му всеки ден бе малко поуморено от предишния. Но напоследък забелязваше, че става все по-трудно и по-трудно да си намери работа поради факта че по-младите мъже бяха навсякъде, чакаха в утринния сумрак дневният управител да избере кого ще наеме този ден.
И макар че опитът си имаше своите предимства, когато ставаше дума за физически труд, беше почти невъзможно да се победи младостта. Струваше му се, че започва да се предава. Просто му идваше прекадено много.
Така че всяка вечер Фред Грийн се прибираше, вечеряше претоплено ястие, седнал пред телевизора, включен на новините, в които говореха само за Завърналите се.
Не успяваше да чуе и половината от казаното от водещите, защото през повечето време спореше с тях, обявяваше ги за размирници и глупаци, улавяше само откъслечни подробности за потока от Завърнали се, който набъбваше с всеки изминал ден, набъбваше все повече и повече до пълноводна река.
Всичко това го караше да се чувства неспокоен, обладан от силно предчувствие.
Но имаше и нещо друго. Някакво усещане, с което не успяваше да се справи. Спеше неспокойно от няколко седмици. Всяка вечер си лягаше в своята празна и тиха къща — точно както бе правил в продължение на десетилетия — и се опитваше да заспи дълго след полунощ. А когато сънят най-накрая идваше, беше плитък и неспокоен, лишен от сънища, но въпреки това трескав. Някои сутрини се събуждаше със синини по ръцете, за които обвиняваше дървените табли. Една нощ бе обзет от усещане за пропадане, само за да се събуди миг преди да се приземи на пода до леглото с лице, обляно в сълзи и с огромна, неописуема тъга, сякаш сгъстила въздуха около него.