Остана на пода, ридаещ, вбесен заради неща, които не можеше да изрази с думи, с глава, изпълнена с неудовлетвореност и копнеж.
Извика името на жена си.
Беше за първи път от толкова време, че вече не можеше да си спомни откога не бе произнасял нейното име. Композира думата на върха на езика си, изстреля я във въздуха и се заслуша как звукът отеква в задръстената с мебели, мухлясала къща.
Остана там, на пода, в очакване. Сякаш тя можеше внезапно да излезе от скривалището си, да обвие ръце около него, да го целуне и да му запее — с онзи благословен, великолепен глас, за който копнееше, — да му върне музиката след всички тези години на празнота.
Но никой не отговори.
В крайна сметка той се надигна от пода. Отиде до дрешника и извади един сандък, който не бе виждал дневна светлина от десетилетия. Беше черен, тънък слой патина покриваше пантите от пиринч. Сякаш въздъхна, когато го отвори.
Пълен бе с книги, ноти, малки кутийки, съдържащи дребни бижута или керамични дрънкулки, които вече нямаше кой да оцени в този дом. По-дълбоко, заровен под малка копринена блуза с деликатно зашити рози около яката, беше фотоалбумът. Фред го взе, седна на леглото и го разгърна. Той се отвори с изскърцване.
И изведнъж жена му вече беше там и му се усмихваше. Бе забравил колко кръгло беше лицето и. Колко тъмна бе косата и. Как изглеждаше постоянно объркана и как той обичаше най-много в нея тъкмо това. Дори когато спореха, тя винаги изглеждаше смутена, сякаш виждаше света така, както не го виждаше никой друг и не можеше да разбере защо хората постъпваха така, както постъпваха. Той седеше, прелистваше страниците на албума и се опитваше да не мисли за звука на нейния глас, за съвършения начин, по който тя му пееше, когато нощите бяха дълги и той не можеше да заспи. Отваряше и затваряше уста, сякаш се опитваше да изрече някакъв въпрос, който, от упорство, отказваше да прозвучи.
Тогава се натъкна на една снимка, която го накара да застине. Усмивката й не беше толкова ярка. Изразът й вече не бе объркан, а решителен. Беше направена през някой окъпан от слънце следобед на плажа скоро след нейния спонтанен аборт.
Тази трагедия бе тяхната тайна. Едва бяха научили от лекаря новината за нейната бременност, когато всичко рухна. Фред се събуди една нощ от звуците на тихото и хлипане в банята, когато бремето на случилото се вече беше натежало върху нея.
Той винаги бе имал дълбок сън. Да те събуди човек е все едно да събуди мъртвец, беше му казала веднъж. Той и до днес се питаше дали тя се бе опитала да го събуди онази нощ, дали беше поискала помощта му и дали той не я бе провалил. Със сигурност би могъл да направи нещо. Как един съпруг би могъл да проспи такова нещо, питаше се той. Да лежи и да спи като някакво тъпо животно, докато малкото пламъче на живота на детето им е изтлявало.
Бяха планирали да съобщят на приятелите си за бременността на празненството за нейния рожден ден, след по-малко от месец. Но ето че вече не беше необходимо. Само лекарят знаеше какво се е случило с тях.
Единственият признак, че нещо не бе наред, стана сумракът в усмивката й след онзи ден, сумрак, който той никога не можа да забрави.
Отлепи снимката от албума. Миришеше на старо лепило и плесен. Тази нощ, за пръв път след нейната смърт, той заплака.
На следващата сутрин Фред отиде в дъскорезницата, но дневният управител не го взе на работа. Той се прибра у дома и провери нивите, но и те не се нуждаеха от вниманието му. Така че се качи на пикапа си и потегли към Марвин Паркър.
Марвин живееше от другата страна на улицата срещу портата на училището, където държаха Завърналите се. Той можеше да стои в предния си двор и да гледа как там влизат автобусите, пълни със Завърнали се. И правеше точно това изключително много сутрини, откакто всичко бе започнало.
По някаква причина Фред чувстваше, че трябва да бъде там. Изпитваше нужда да види със собствените си очи в какво се беше превърнал светът. Изпитваше нужда да види лицата на Завърналите се.
Сякаш търсеше някого.
Харолд тихо седеше на ръба на походното си легло насред бившето арт студио на г-жа Джонсън. Искаше му се гърбът да го боли, дори и само за да може да се оплаква от това. Харолд винаги установяваше, че е в състояние да размишлява много по-задълбочено по отвлечени или сложни въпроси, след като му е дръпнал едно хубавичко, здраво оплакване от болките в гърба. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако някак си беше успял никога да не се оплаква. Люсил можеше вече да го е обявила за светец.