Съседното походно легло до Харолд беше на Джейкъб. Възглавницата и завивката на момчето бяха поставени точно в горния край. Завивката бе правена от Люсил. Беше съшита с фантазия от разноцветни късчета, с шевове, които нищо по-слабо от ядрен удар не можеше да разкъса. Бе сгъната с прави ръбове. Възглавницата беше съвършено равна и гладка. Какво спретнато момче, помисли си Харолд, опитвайки се да си спомни дали винаги е било така.
— Чарлз?
Харолд въздъхна. На прага на арт студиото, превърнато в спалня, стоеше възрастна жена. Една от Завърналите се. Следобедната светлина нахлуваше през прозореца и падаше върху лицето и, а всичко около рамката на вратата беше осеяно с петна от боя във всякакви цветове и форми, останки от години художествени проекти. Имаше заслепяващо жълти и свирепо червени, всичките по-ярки, отколкото Харолд смяташе за възможно, като се имаше предвид колко стари бяха вероятно. Те обрамчваха старицата в дъга от цветове, като й придаваха някак вълшебен вид.
— Да? — отвърна Харолд.
— Чарлз, по кое време ще тръгваме?
— Скоро — обеща Харолд.
— Ще закъснеем, Чарлз. А аз не мога да допусна да закъсняваме. Това е невъзпитано.
— Всичко е наред. Те ще ни чакат.
Той се изправи, разтвори ръце, бавно се приближи до старата жена, г-жа Стоун, и я поведе през стаята към походното й легло в ъгъла. Беше едра чернокожа жена, преполовила осемдесетте и сенилна, както би могло да се очаква. Но сенилна или не, тя се грижеше за себе си и за леглото. Винаги бе чиста, косата й винаги беше добре поддържана. Малкото дрехи, с които разполагаше, някак си оставаха без петънце.
— Не се безпокой — каза Харолд. — Няма да закъснеем.
— Но ние вече закъсняваме.
— Имаме достатъчно време.
— Сигурен ли си?
— Напълно, мила. — Харолд се усмихна и я потупа по ръката, докато тя се отпускаше на леглото.
Седя до нея, докато жената не се извърна на една страна и не потъна в сън. С нея винаги ставаше така: ненадейна възбуда, някакъв неизбежен стрес, последван от внезапно заспиване.
Харолд седя с г-жа Стоун — името й беше Патриша, — докато не я споходи сънят. След това, въпреки юнската жега, той я покри със завивката от леглото на Джейкъб. Тя промърмори нещо, че не бива да карат хората да чакат. После устните й застинаха, дишането й стана бавно и равномерно.
Той се върна при своето легло и седна. Искаше му се да имаше книга. Може би, когато Люсил дойдеше на посещение, щеше да я помоли да му донесе някоя, стига да не беше Библията или друга подобна щуротия.
Не, помисли си Харолд, като потъркваше брадичката си. По някакъв начин Белами имаше пръст в това. Въпреки намаляването на властта му, след като Бюрото започна да затваря хора, агент Мартин Белами все още бе най-информираният човек в околностите.
По свой собствен начин Белами все още ръководеше шоуто. Той отговаряше за разпределението на храната и стаите, за доставката на дрехи, за това всеки да разполага с тоалетни принадлежности и за какво ли още не. Той контролираше наблюдението както на Истински живите, така и на Завърналите се.
Той отговаряше за всичко това, макар че всъщност други хора вършеха черната работа. А Харолд започваше да открива, благодарение на войниците, които обичаха да обсъждат на висок глас, докато патрулираха около училището, че последните дни имаше все по-малко и по-малко подготвителна работа.
Политиката постепенно ставаше политика на просто задържане на мъртвите, на складирането им, сякаш бяха свръхзапаси от храна. Сега, ако откриеха някого с особена стойност или известност, правеха малко повече, купуваха му самолетен билет за вкъщи, но иначе Завърналите се предимно се оставяха там, където се бе случило да изникнат.
Може би не беше така навсякъде, помисли си Харолд, но щеше да стане скоро. Като цяло ставаше по-лесно и по-евтино да поставите номер и да отворите досие на Завърналия се, да натиснете няколко клавиша на компютъра, да му зададете няколко въпроса, да натиснете още няколко клавиша и да забравите за него. Ако на някого му се искаше да положи допълнително усилие — което се случваше все по-рядко, — можеше да отиде по-далеч, като пусне търсене в интернет за името на лицето. Но това беше всичко. Все по-често с тези няколко натискания на клавиши — усилие, едва различаващо се от нищо — се изчерпваше всичко.
Оставил старата жена да спи, Харолд излезе от стаята и тръгна през пренаселеното старо училище. Още от първия ден, в който започнаха да арестуват Завърнали се, всичко бе сбъркано. И с всеки изминал ден ставаше все по-сбъркано. Всички свободни пространства и коридори, по които преди можеше да се преминава, сега бяха изпълнени с походни легла и хора, вкопчили се в тях от страх да не им бъдат отнети от някой новодошъл. Нещата все още не бяха стигнали дотам да има повече тела, отколкото легла, но вече се бе зародила йерархия.